— Върни се при твоя господар и му съобщи, че сомалийци не пускаме!
— Аллах е велик! И защо?
— Защото султанът презира сомалийците.
— Казваш да се върна при моя господар? Казваш по-нататък, че султан Ахмед презира сомалийците? — разфуча се пред портата Осман. — Знаеш ли, че аз нямам господар? Ние сомалийците сме свободни мъже, а вие сте окаяни слуги и роби. Животът ви принадлежи на вашия тиранин, той ви го взема, когато му скимне. Презирал ни, казва, ама търгува с нас и се пазари като някой евреин. Ние, ние сме тези, които ви презират. И нека Аллах те прокълне, ако не го осъзнаеш и не си го запишеш в акъла. Много ти здраве, роб на джелата си!
Осман се качи на камилата и препусна бързо. Не след дълго над града се възцари нощна тишина. Двамата затворници навярно бяха единствените, които не потърсиха живителния сън.
На другото утро, два часа след зазоряване, при портата дойде пратеник на султана.
— Тук ли е търговският керван? — осведоми се той.
— He. — отвърна пазачът.
— В такъв случай трябва да дойдеш при султана. Вратарят пребледня. Не беше на добро, дето го викаше владетелят, ала нямаше как да не се подчини. Завари го седнал на трона и се хвърли на земята, изчаквайки да бъде заговорен. Присъстваха и няколко величия на султанството.
— Пристигна ли емир Арафат с даровете? — гласеше въпросът.
— Още не, о, повелителю.
— Защо се бави това куче? Не каза ли на сомалиеца, че го чакам два часа след изгрев слънце?
— Не, не намерих време да му го кажа — отговори пазачът разтреперан…
— И защо, кучи сине? — кипна владетелят.
— Защото препусна твърде бързо.
— Значи заради теб трябва да чакам? Затова ли те назначих за вратар? Аллах е велик и справедлив. От мен се изисква също да бъда справедлив.
Владетелят даде знак и пазачът бе повлечен навън. В един ъгъл на двора му бе раздадена здрава порция тояги, която той огласи с дивите си крясъци. Веднага му бе назначен приемник, който получи ключа от султана и хукна към портата. Владетелят се намираше в много опасно настроение. Беше казал наистина, че презира сомалийците, ала не го свърташе на място от алчност и нетърпение да получи даровете им.
Така мина почти целият предиобед, докато най-сетне бе съобщено за Арафат. Сега владетелят не го остави да дреме пред портата, каквото бе намерението му снощи, а разпореди веднага да го пуснат и доведат в палата. Не мина много време и предводителят на кервана се появи. Съпровождаха го петима мъже, които водеха една високо натоварена камила. Разтовариха я. Багажът се състоеше от подаръци, предназначени за султана. Нещата бяха приети от хората на владетеля, и на Арафат бе позволено да влезе, след като предварително бе свалил оръжията и събул обущата си. Беше посрещнат със смръщена физиономия.
— Защо не коленичите? — викна султанът.
— Ние прегъваме колене само пред Аллах — отвърна емирът гордо. — Свободни мъже сме и не се прекланяме никому.
— Защо идваш толкова късно?
Тонът бе толкова груб, че тъмните очи на емира блеснаха гневно.
— Защото така ми е угодно — рече той.
— Гледай го ти, моята воля ще съблюдаваш, а не собственото си благоволение!
— Дошъл съм да търгувам с теб, а не да ме хокаш и оскърбяваш.
— Езикът ти е твърде дързък! Нима съм те оскърбил?
— Който обижда пратеника, той обижда и онзи, който го е изпратил. Кажи, приемаш ли даровете ми и имаш ли желание да търгуваш с мен. Ако не — да продължавам пътя си.
— Какво носиш този път?
— Копринени дрехи, платове, месинг, мед, желязо, барут, хартия и захар.
— И какво искаш в замяна?
— Слонова кост, тютюн, кафе, шафран, масло, пчелен мед и гуми[2].
— Ще видя. Покажете даровете!
Сега пред султана бяха изложени нещата, с които Арафат искаше да го зачете преди подхващане на търговията. Те се състояха от барут, красиви дрехи и железарски изделия, изготвени най-вече в Германия. Погледът на султана бе особено привлечен от три револвера, които се намираха сред другите предмети.
— Тези оръжия са много полезни — обади се Ахмед. — Зная и как се борави с тях, но свършат ли мунициите, стават неизползваеми. Преди време оттук мина един ингилиз и ми подари един такъв пищов. Научи ме как да го употребявам, но едвам си бе тръгнал, зарядите свършиха и оръжието си стои безполезно.
— Аз имам много патрони — отвърна емирът. — Можеш да купиш всичките.
— Какво? Да ги купя? — провикна се султан Ахмед. — Подаряваш ми оръжия, а принадлежностите трябва да закупувам? Не знаеш ли, че патроните вървят заедно с тях?