Все си казвам, че да влезеш през тази врата, е като да влезеш в гардероба и да се озовеш в Нарния2. Навън цари оживлението на нюйоркското ежедневие, ала щом звънчето извести пристигането ти, напускаш реалността и попадаш в света на въображението.
Книжарница „Макензи“ е съвсем малка, но е пълна с най-разнообразни четива. Стените са покрити с полици отгоре до долу, бестселъри с меки корици са поставени до първи издания специализирана литература, а в средата има огромна дървена маса, отрупана с лъскави фотоалбуми, които да украсят нечий хол.
Любимото ми място е край прозореца. До него има рафт с издания от цял свят и стар кожен фотьойл. Изтъркан е, седалката е хлътнала, тъй като хиляди клиенти са се опитвали да избягат от ежедневието за кратко, като се настанят на него, за да прочетат първата глава на най-новия криминален роман, трилър или някое вълнуващо стихотворение.
Работя тук откакто завърших колежа, а за човек, чието любимо занимание е да прочете някоя хубава книга, работата е просто прекрасна. Родителите ми се шегуват, че още от раждането ми е било ясно какво ще работя, че книгите са ми в кръвта. Родителите ми са преподаватели — мама преподава английски, а татко история на изкуството, — истински книжни червеи.
Вкъщи нямаше телевизор. На двамата с брат ми ни казваха да използваме въображението си и ни даваха книги. Нашите твърдят, че съм се научила да чета, когато съм била на две години и половина. Докато останалите прощъпалници са ходели да си играят в парка, мама и татко са ме водили на екскурзия до библиотеката.
Нищо чудно, че първите ми думи са били „Моля, пазете тишина“.
Господин Макензи обаче остарява и тъй като единственият му син е лекар и няма да поеме бизнеса, започна да се говори за продажба. Преди шест месеца шефът получи оферта от известна верига кафенета, които искаха да сменят витража със стъкло с тяхното лого, да излеят циментов под и да наредят фалшиви книги по махагоновите полици. Той им отказа и заяви, че това щяло да стане само през трупа му. Въпреки това усещам, че дните ми тук са преброени. Не че се притеснявам за себе си — няма проблем да си намеря друга работа, — но никога няма да попадна в друга книжарница като „Макензи“. Ако я затворят, това ще бъде краят.
Подавам на клиент рестото, обръщам се към следващия на опашката и едва сега забелязвам, че няма никой. Въздъхвам облекчено. Слава богу! Стела е все още на обяд, а хаосът покрай Коледа е винаги ужасен. Всеки е хукнал да търси съвършеният подарък. По това време на годината повечето хора се насочват първо към масата и незнайно защо са си въобразили, че колкото по-голям и по-лъскав е фотоалбумът, толкова по-добре. Да, фотоалбумите наистина правят впечатление, но всеки прехвърля красивите фотографии веднъж и оставя изданието да събира прах, докато книжките с меки корици, към които всички посягат, се четат и в метрото, и в леглото, дават се на приятели, на хора от семейството и могат да бъдат препрочетени по няколко пъти.
Никой няма да забрави „Брулени хълмове“, но има ли човек, който ще запомни „История на румънските акробати“? Докато разсъждавам, забелязвам сянка край централната маса. Той е нисък и набит, косата му е почти бяло-сива и разлиства някакъв албум. Приближавам се до него. Той е погълнат от книгата.
— Това да не би да е за Стела? — питам аз и надничам над рамото му.
Той трепва.
— Здрасти, Ем, как си? — изрича задъхано той и момчешкото му лице грейва.
— Както обикновено. — Усмихвам се, докато той ме целува по бузите, и по мен полепва брашно, което се ръси от иначе гарвановочерната му коса. — Как си, Фреди?
Фреди е съпругът на Стела, но двамата са женени единствено за да може той да вземе зелена карта. Запознаха се преди две години, когато тя влязла в съседната пекарна, за да купи сандвичи за обяд, и двамата станали първи приятели. Фреди е италианец и когато визата му изтекла, Стела предложила да се оженят. В замяна на това живее срещу смешен наем в малкия му апартамент над пекарната. Всички са доволни. Има само един проблем. Фреди очевидно е лудо влюбен в нея, ала Стела е единствената, която не забелязва.
— Какво ще кажеш? — пита той и сочи книгата. — Подарък за Коледа.
Сбръчквам нос.
— Стела може и да работи в книжарница, но се съмнявам някога през живота си да е прочела книга.
— Хм. Май си права… — кима намръщен той. — Може поне да разгледа снимките — подхвърля доволно той.
— Ти някога да си я виждал да разглежда нещо различно от модни списания? — питам аз и извивам вежди.
Фреди въздъхва дълбоко.
2
„Хрониките на Нарния“ — поредица от седем фентъзи романа за деца на К. С. Луис, през 2005 г. е направен филм по първия роман. — Б.пр.