Джеръм К. Джеръм
Бежовите ръкавици
Той винаги си я спомняше, каквато я видя за първи път: малкото одухотворено лице, малките кафяви обувки, насочени надолу, чиито върхове едва докосваха земята; и малките бежови ръкавици, сгънати в скута й. Не й беше обърнал някакво особено внимание — обикновено облечена девическа фигура, седнала сама на една пейка между него и залязващото слънце. Дори ако бе изпитал любопитство, срамежливостта щеше да го възпре да поеме риска умишлено да срещне погледа й. Но веднага, след като я отмина, той я видя отново, съвсем ясно: кафявите обувки, бледното овално лице и между тях — малките бежови ръкавици, една върху друга. Навсякъде по Броуд Уок и през Примроуз Хил той виждаше силуета й очертан на фона на залязващото слънце. Поне това от нея — замисленото й лице, кокетните кафяви обувки и малките прибрани в скута й ръце. После слънцето се скри зад високите комини на пивоварната зад Суис Котидж1 и образът й избледня.
Тя беше там и на следващата вечер, точно на същото място. Обикновено той се прибираше вкъщи по Хампстед Роуд. Само понякога, когато красотата на вечерта го изкушаваше, минаваше по по-дългия път по Риджънт Стрийт и после през парка. Но много често тихият парк му вдъхваше тъга, навявайки му мисли за собствената му самота.
Беше решил да се спусне до Грейт Вейс. Ако тя пак беше там — а най-вероятно нямаше да бъде, — той щеше да свие по Олбъни Стрийт. Вестникарските будки с техните евтини илюстровани издания и продавачите на антикварни мебели с техните избелели гравюри и стари книги щяха да му предоставят нещо, което да разглежда, за да не мисли за самия себе си. Но когато я видя в далечината — почти в момента, в който влезе през портата на парка, — осъзна колко разочарован щеше да бъде, ако пейката пред алеята с червените лалета бе празна. На известно разстояние от нея той спря и се обърна да се полюбува на цветята. Мислеше, че докато чака удобния случай, би могъл да я разгледа бегло, без да бъде забелязан. Веднъж за миг той успя да го направи, но като рискува за втори път, очите им се срещнаха или поне той си въобрази така и, силно изчервен, бързо я отмина. Но тя отново го следваше, или по-точно предшестваше го. Той я виждаше съвсем ясно на всяка празна пейка между себе си и залязващото слънце: кафявите обувки, бледното овално лице, и между тях — бежовите ръкавици, скътани една върху друга в скута й.
Само че тази вечер по малката й, чувствителна уста сякаш пробягваше един съвсем слабо доловим намек за плаха усмивка. Този път тя го съпровождаше в мислите му до Куийнс Кресънт и после по Мелдъп Роуд, чак докато зави по Карлтън Стрийт. В коридора беше тъмно и той трябваше да върви опипом по стълбището, но когато стигна до своята гарсониера на третия етаж и сложи ръка на дръжката на вратата, вече не се страхуваше толкова от самотата, която щеше да стане да го посрещне.
През целия ден в тъмната канцелария на гърба на Абингдън Стрийт в Уестминстър, където седеше всеки ден от десет до шест и преписваше официални писма и петиции, той мислеше какво ще й каже, какъв е тактичният начин, по който би могъл да завърже разговор с нея. До Портланд Плейс си повтаряше няколкото такива начина, които бе измислил. Но при Кеймбидж Гейт, когато видя малките бежови ръкавици, думите му избягаха, за да се върнат при него чак при входа на Честър Роуд, оставяйки го междувременно да мине покрай нея с твърди, забързани стъпки и очи, вперени право напред. Това можеше да продължи дълго, ако не бе станало така, че една вечер тя не беше на обичайната си пейка. Група шумни деца се беше струпала на нея и изведнъж на него му се стори, че дърветата и цветята са посивели. Обзе го ужас и той се забърза, по-скоро защото имаше нужда от движение, отколкото с някаква определена цел. И точно зад една леха със здравец, която я беше скрила от погледа му, той я видя, седнала на един стол, и като спря рязко точно пред нея, каза доста сърдито:
— О! Ето къде сте!
Което не беше ни най-малко речта, с която той смяташе да се представи, но постигна целта също толкова успешно — и може би дори по-успешно.
Тя не се разсърди на думите или тона му.
— Заради децата — обясни тя. — Те искаха да играят, затова реших да отида малко по-нататък.
При което, като нещо разбиращо се от само себе си, той седна до нея и на никой от тях не хрумна, че те не се познават още от самото начало на началата, когато между гората Сейнт Джон и Олбъни Стрийт Бог бе създал една градина.
Всяка вечер те се застояваха тук, попивайки умолителната страст на песента на коса или призива на дрозда за радост и надежда. Той харесваше нейните деликатни обноски. Винаги се бе отдръпвал объркан и с известна неловкост от дръзките предизвикателства, от лукавите канещи погледи, които падаха върху него на улицата или от някоя съседна маса в евтината закусвалня. Нейната срамежливост му даде увереност. Тя беше тази, която малко се страхуваше, чиито очи се свеждаха пред неговите, която трепваше при неговото докосване и така му позволяваше да изпитва удоволствието от мъжката доминираща роля, от нежната власт. Той беше този, който държеше на аристократичното уединение, което даваше личният стол; който, с безгрижното безразличие на човек, за когото пенитата нямаха значение, плащаше и за двамата. Веднъж, докато минаваше по площад „Пикади-ли“, той спря край фонтана, за да разгледа една голяма кошница с момини сълзи, поразен внезапно от мисълта колко странно малките бледи венчелистчета напомняха за нея.