Нашата кола трябваше да потегли напред, а след нас — автомобилът на детективи Рамирес и Шулц. Повикахме и помощ от въздуха — един хеликоптер „Бел 206“ вече летеше от летището Флойд Бенет в Бруклин за въздушно наблюдение на района.
— Какво беше онова за някакви криле? — попитах Паркър, докато седяхме и чакахме обаждането на похитителя.
— Струва ми се, че беше от някаква поема. На върха на езика ми е, но не мога да си я спомня. Учителят ми по английски в колежа ще ме убие.
— Къде си учила? — продължих да я разпитвам.
— В университета във Вирджиния.
— Вирджиния. Това обяснява акцента.
— Акцент ли? — провлачено изговори Емили. — Вие, янките, сте тези, които говорят с акцент.
Забележително, помислих си, заслушан в трополенето на дъждовните капки по покрива на колата — агент от ФБР с чувство за хумор. Макар че защо това трябваше да ме учудва?
Включих телефона си на прослушване през високоговорителите и тъкмо настройвах микрофона, когато той звънна. И този път бе от различен номер, машинално отбелязах аз — от Лонг Айланд, защото кодът беше 516. Нашият човек сменяше номерата вече за трети път.
— Следвай инструкциите ми. Ще отидеш точно там, където ти кажа — заповяда ми похитителят. — Пресечи Сентръл Парк, за да продължиш към Ист Сайд.
Потеглихме и аз поех дълбоко дъх. Започна да вали по-силно. На фона на сивото небе оголените дървета се чернееха над каменните стени на парка.
След няколко минути съобщих на похитителя:
— Скоро ще изляза на Пето Авеню.
— Оттам продължаваш до Парк Авеню, където ще завиеш наляво.
Ускорих нататък покрай модерните сгради в Ист Сайд и със свистене на гумите заковах пред червената светлина на светофара.
— Вече съм на Парк Авеню — уведомих го.
— Добре дошъл, Майк, в района на копринените чорапи3, с код 10021 — поздрави ме похитителят. — Знаеш ли, че сега пътуваш през зоната с най-висока концентрация на богаташи в целия свят? В салоните по етажите високо над главата ти се изръсват повече пари за двете мошенически политически партии, отколкото където и да било другаде.
Отново потеглихме. Единственият звук в колата идваше от чистачките на предното стъкло. Не видях никакви салони. Всичките сгради навън ми изглеждаха само като сивеещи петна.
Последният труден случай с отвличане, разследван в отдела за тежки престъпления, от 1993 г., беше свързан с един собственик на текстилна фабрика. Колегите го измъкнали, мръсен и гладен, но все още жив, от една дупка в земята край магистралата за Уест Сайд. Зачудих се в каква ли дупка е натикан сега Джейкъб. Но се надявах осемнайсетгодишният младеж все още да е жив, когато го извадим оттам.
— Къде си сега? — попита ме похитителят.
— На ъгъла на Сто и десета улица и Парк Авеню.
— Латиноамериканският Харлем — промърмори той. — Виждаш ли колко бързо всичко става по-мръсно? Щом свърши Парк Авеню, завий по моста Медисън към Бронкс.
Колата поднесе за секунда, колкото да изтръпна за миг, като се втурнахме по мокрия от дъжда ръждясал мост. Под него река Харлем влачеше кафеникавозелените си води и изглеждаше почти неподвижна, сякаш можеше да се прекоси пеша.
— Вече съм в Бронкс — обявих аз, когато стигнах до отсрещния бряг на реката.
— Дай на север към „Гранд Конкърс“.
Край нас отминаваха улица след улица, а междублоковите пространства бяха запълнени с камари от стари гуми. Похитителят отново ме засипа с дълбокомъдрените си забележки:
— Знаеш ли, че „Гранд Конкърс“ се смята за Парк Авеню на Бронкс? Огледай този булевард. Обърни внимание на опушените прозорци с мраморни корнизи, както и на гранитните фасади, нашарени с графити като некролози за избитите наркопласьори. Как допуснахме да се стигне до това, Майк? Някога да си се замислял над този въпрос? Как позволихме светът да се превърне в това, което е днес?
Скоро районът се запълни с още по-окаяни къщурки, притиснати стена до стена. Знаех, че вече сме се озовали на територията на Четиридесет и шести полицейски участък. Наричаха този район „Аламо“, като прочутия форт в Тексас. Прославен беше с това, че бе регистрирал най-голяма консумация на наркотици, въпреки че имаше най-малка площ.
Докато оглеждах унилия пейзаж наоколо, за миг си спомних стаята на Джейкъб, както и сувенирите му, събирани от цялата страна, скрити в дъното на гардероба му, сред които имаше и билети за концерт на Дейв Матю. Спомних си и великолепната електрическа китара на стената — от модела, измислен от Лес Пол. Въпреки възрастта си, той всъщност още си беше малко момче. Стиснах зъби. Това не беше място за него…
— Наближавам Сто деветдесет и шеста улица — съобщих му аз.