Докато шофирах, се обадих в техническия отдел на нюйоркската полиция за проследяването на телефонните разговори. Бяха постигнали някакъв напредък. Номерата, записани при обажданията до телефона на Доналд Дънинг и до моя мобилен, бяха от мобифони с предплатени карти от три различни места: Куинс, Манхатън и Файв Таунс5 в Лонг Айланд.
Следващото ми обаждане беше до отдела по балистични експертизи. Не бяха открили нито отпечатъци, нито гилзи. Нашият човек бе взел дори тебешира, с който бе написал посланието си.
В заключение се оказа, че палачът на Джейкъб беше пресметлив, методичен и крайно внимателен. От наша гледна точка обаче това бяха все отрицателни качества. Още не можех да си избия от главата впечатлението от гласа му — спокоен, дори ведър, с безупречна модулация.
Излязохме на Пето Авеню и тъкмо прекосявахме Сентръл Парк Норт, когато я погледнах. Бяхме се уговорили да оставя Емили пред „Хилън“ край „Рокфелер Сентър“, но реших, че повече не мога да чакам. Убиваше ме неведението за мача на децата ми. Не знам дали щях да го преживея, ако Шеймъс не ме беше заменил като съдия.
Емили се смути, като спрях пред фасадата на моя дом в Уест Енд.
— Трябва за кратко да се отбия в моя апартамент. Ще проверя нещо. Ако искаш, изчакай ме в колата… Или хайде, какво толкова, качи се с мен. Ще ти дам чадър и истински скоч, ако се нуждаеш от питие. Аз самият имам огромна нужда.
16.
Емили Паркър още повече се смути, когато Кевин, нашият портиер, ни отвори вратата на фоайето.
— Толкова ли много плащат на полицаите в Ню Йорк? — попита ме тя, като се насочихме към асансьора.
— Много смешно. Не се притеснявай, не съм корумпиран. Това е дълга история, но казано накратко, спечелих този апартамент от лотария.
Врявата се разнесе веднага, още щом излязохме от асансьора на моя етаж.
— Да не би някой да е вдигнал купон? — учуди се Емили.
Засмях се, докато отварях вратата.
— О, купонът тук никога не свършва — уверих я.
Заварихме всички в дневната: Шеймъс, тийнейджърите, близначките и по-малките, които с всеки изминал час растяха, както и разноските по тях. От единия до другия край на стаята се разнасяха смях, шумотевица от боричкане, от игри или от телевизора. Невероятно налудничава бърлога — това беше гнездото на моя домашен живот.
— Татко! — изкрещяха няколко от децата ми, когато най-после ме забелязаха.
Обърнах се към Емили и видях, че смущението й се е превърнало в пълно изумление. Усмихнах се, но не казах нищо. Започваше да ми харесва да я поднасям.
— Не може всичките да са твои — заяви тя.
— С изключение на свещеника — уверих я, като разтворих ръце. — Той е само един безделник.
— Много смешно, няма що — обади се Шеймъс. — Ние победихме. Неоспорим факт.
— Не! — потресох се искрено. — Не, това е невъзможно. Как така? Да не си заплашил противниковия отбор с отлъчване от църквата?
— Не. Просто опитах нещо, за което не знаеш. Свързано е с тайните на треньорското умение. Само това ще ти кажа, умнико — отсече Шеймъс. — А сега защо не ни представиш приятелката си?
— Емили, запознай се с отец Шеймъс Бенет, нашия квартален пастор и мой дядо, макар че рядко съм склонен да го признавам. Работим заедно по един случай, монсеньор. Емили е агент от ФБР.
— ФБР — повтори Шеймъс, явно впечатлен, когато пое ръката й. — Фебереец в пола от плът и кръв. Вярно ли е, че вече ви позволяват да измъчвате заподозрените?
— Само дразнещите старчоци — отговорих вместо нея.
Децата, най-после забелязали появата на непозната личност сред тях, се поукротиха и я зазяпаха с интерес. Трент, един от многото надарени комедианти в нашата фамилия, пристъпи напред, важен като английски иконом, макар да бе само метър и двадесет и пет.
— Здравейте — поздрави той Емили и й протегна ръка.
— Добре дошли в дома на семейство Бенет. Мога ли да поема палтото ви?
Емили ме изгледа слисано, докато стискаше ръката му.
— Ами… — запъна се тя.
— Как сте? — обади се и Рики, побързал да се присъедини към посрещането. — Много мило от ваша страна, госпожо, че сте дошли на вечеря.
— Добре, достатъчно, глупачета — усмирих ги аз.
Но точно тогава най-голямата ми дъщеря — Джулиана — се показа от кухнята и се закова на прага. Измъкна от ушите си неизменните слушалки на айпода си, преди да се дръпне обратно в кухнята.
— Мери Катрин, татко е довел вкъщи гостенка. Да сложа ли още една чиния на масата?
Мери Катрин се появи след минута.
— Разбира се — кимна тя.
— О, не е нужно. Не бих искала да се натрапвам, госпожо Бенет.
5
Букв. Пет града — название от 1931 г. на уникална неформална районна структура на южния бряг на Лонг Айланд, в чийто състав влизат пет селища: Лорънс, Сидърхърст, Удмиър, Инуд, Хюлет, населени предимно с членове на еврейската общност. — Б.ред.