Показаха трепкащ изглед от колежанския кампус, вероятно сниман от хеликоптер. Познах гранитния купол на библиотеката „Лоу“ към Колумбийския университет. Полицията бе оградила с отцепваща лента друга сграда в кампуса, където се струпваше все по-многобройна тълпа.
— Не! — простенах, щом най-после разбрах какво бе заобиколено от полицейския кордон. Камерата показа в близък план празна инвалидна количка.
Сякаш някой бе задигнал молитвената броеница, висяща около разпятието на стената над телевизора. Нима онзи луд бе отвлякъл още едно дете? Този ужас сякаш нямаше край. И какъв бе смисълът? По дяволите, сега само това ни липсваше!
— Къде си, Емили? — попитах я по телефона, като излязох на улицата.
— Тичам към метрото. Колумбийският университет е в центъра, нали? Не си прави труда да идваш да ме вземаш. Ще се видим направо там.
37.
— Накъде, Майк? — попита ме Мери Катрин, когато отново се метнах в нашия ван. — До някое кафене на „Старбъкс“? Или до ресторанта на Единадесета улица? Не, какво ще кажеш да си вземем два топли бейгъла и да ги изядем в парка? Умирам от глад след среднощните занимания.
— Промяна в плановете — разочаровах я аз. — Току-що е било отвлечено още едно дете. Вече отдавна трябваше да съм в Колумбийския.
Очите на Мери Катрин светнаха и тя натисна здраво педала за газта. Беше прочута любителка на високите скорости.
— Включи полицейската лампа, Старски10. Ще те откарам там за нула време.
По пътя към Колумбийския университет позвъних на Каръл Флеминг.
— Ето те и теб — каза тя. — Журналистите надушиха това отвличане преди нас. Там ли си вече?
— Съвсем наблизо съм.
— По телевизията съобщиха, че бил син на медийния магнат Гордън Хейстингс, но това още не е потвърдено.
— Ще проверя — обещах й точно когато стигнахме до кампуса.
Тълпа от студенти и журналисти се бе струпала на площада „Лоу Плаза“ чак до Сто и шестнадесета улица и Бродуей. Воят на полицейските сирени разцепваше въздуха на всеки няколко секунди, защото пристигаха все повече и повече патрулни коли.
Видях Емили Паркър да излиза от метрото и й извиках.
— О, разбирам — процеди Мери Катрин и я измери с гневен поглед през предното стъкло. — Не ми каза, че и тя ще е тук.
— Разбира се — отвърнах, докато излизах от колата. — Тя е експерт по отвличанията от ФБР. А това прилича на отвличане. Какво ти става?
— О, нищо. Не е моя работа какво правиш, Майк — тросна ми се тя, преди да форсира отново вана. — Или с кого го правиш. Поне успях да те докарам навреме — отбеляза.
Ванът подскочи като шибнато с камшик животно, преди да се завърти на сто и осемдесет градуса. Останах зазяпан след нея, докато тя отпраши надолу по Бродуей.
Да не е напълно откачила? Трябва да е от научните проекти на децата, казах си аз.
— Това не беше ли твоята бавачка? — попита Емили, като дотича запъхтяна до мен.
— Не съм съвсем сигурен.
38.
С адвокатска чанта в едната ръка и чаша капучино в другата, Франсис З. Муни бързаше сред гъстата тълпа в утринния час пик през Гранд Сентръл. Наближи известния на всички часовник в средата на най-голямата жп гара в Ню Йорк, когато забеляза едно момиче на края на една от опашките за билети за метрото. Спря с внезапно омекнали крака. Сърцето му замря. Не можеше да си поеме дъх.
Същата млечнобяла кожа, същата дълга черна коса. Мили боже, та това е тя!, каза си той, изпаднал в паника. Нещо бе сбъркал! Челси Скинър бе точно тук. И то съвсем жива!
Но магията изчезна, когато младата жена се извърна, за да бръкне в чантата си. Франсис усети как му се зави свят от облекчение, щом разбра, че непознатата всъщност беше бизнес дама на трийсет и няколко години, прекалено висока и едра, за да прилича на младото момиче, което той бе отвлякъл и убил.
„По дяволите, какво става с мен?“, запита се мъжът, след като се окопити. Нещата започваха да се изплъзват от контрола му. Всичко бе заради недоспиването, заради физическото изтощение. Започваше да губи почва, направо халюцинираше.
Спря се пред редицата от телефонни будки на комуникационната компания „Веризон“. На дъното на чантата си, точно до деветмилиметровия броунинг, напипа шишенцето с психостимулатора риталин.
През последните три седмици се крепеше само благодарение на амфетамините: адерал за изостряне на вниманието, адски стимулиращите метамфетамини, както и класическия бензедрин. Някъде бе чел, че във военната авиация давали на пилотите амфетамини, за да ги поддържат във върховна форма при мисиите с голям обсег на действие — онези, които летците наричаха „курс далечно плаване“, по аналогия с терминологията на моряците.