Мъжагата от телефонната компания зяпна и се облещи. Сетне изсумтя нещо и здравата му десница се изстреля напред. Грабна вратовръзката на натрапника и го завъртя около себе си. Франсис внезапно се озова във въздуха и се блъсна в будката за вестници на ъгъла. Ожули брадата и дланите си, когато се приземи на Пето Авеню. Засвириха клаксони, а рекламните брошури за семинара на свободните нюйоркски писатели се разлетяха около лицето му.
Франсис се обърна и устата му се изпълни с отпадните газове, наситени точно със същите твърди частици, за които говореше. Гумите на камиона от телефонната компания изсвистяха и той потегли с пълна газ.
По окървавените му длани се бяха забили ситни камъчета, заедно с нещо мръсно и черно, стичащо се по ръкава на изискания му костюм, шит по поръчка. Сведе поглед към скъсания на коленете панталон от „Савил Роу“. За миг сякаш отново се върна в двора на училището си, където толкова пъти бе блъскан и повалян на асфалта от онези задници, всичките до един по-едри и по-големи от него. Също както тогава, го обзе чувство за безпомощност.
Но се сети как шашна този простак, шофьора от телефонната компания, и се засмя, изненадващо дори за самия себе си. Трябваше да спре с тези глупости. Дори леко се отърва, здравенякът можеше да го убие.
Пък и Франсис вече не бе безпомощен… Той напипа куфарчето си. Потупа го с любов, преди да го вдигне и да продължи похода си на север.
Като ускори крачка, един откъс от Робърт Фрост от учебника по граматика изплува в паметта му.
И той си напомни: Но съм дал обещания, които трябва да спазя, както и километри ме чакат да извървя, преди да заспя14.
68.
— Тате, моят кръст от пепел добре ли ми стои? Казах на дядо да се постарае — извика Криси, петгодишната ми дъщеричка, като се настанихме до прозорците на препълненото с народ кафене „Старбъкс“ на ъгъла на Деветдесет и трета улица и Бродуей.
Преди малко, след службата в църквата, изпратихме братята и сестрите й на училище. Криси, която още посещаваше детската градина, бе ужасно щастлива, че до обед не трябва да ходи никъде.
— Не знам. Нека да проверя… — Наведох се през масата, улових малката й брадичка и се взрях в нея. Не успях да се сдържа и целунах нослето й. — Изглежда страхотно, Криси. Дядо ти се е справил добре. Освен това си отива много с шоколадовите ти мустаци.
Когато тя отново се зае със своята напитка, аз се загледах в дългата редица от сладкиши. Наоколо чакаха за сутрешното си кафе, десерти и безалкохолни бавачки с деца, уморени строителни работници и не по-малко уморени мъже и жени, облечени в бизнес костюми. Много малко от тях имаха по челата си кръстове от пепел.
Ледена тръпка ме прониза при мисълта дали убиецът не бе замислил да стреля по хората с кръстове от пепел по челата. Нямаше съмнение, че ще предприеме нещо. Всички признаци сочеха, че днес ще е денят. Единствените неизяснени въпроси бяха къде и как ще го извърши.
Разтърках очи, преди да отпия от кафето си. Нивото на кофеин в кръвта ми се бе покачило до рекордни нива през последните две безсънни денонощия, но това не ми помагаше. След последната среща на всички полицейски екипи, ангажирани в разследването, аз посветих по-голямата част от нощта за търсене в Гугъл на всичко, което можеше да се открие за Пепеляната сряда.
Тя беше един от най-тържествените дни в годишния календар на католическите литургии. Защото бе денят на размисъл за греховете ни и тяхното изкупление.
Но чии грехове имаше предвид убиецът? Греховете на убитите деца? Или на обществото? Или своите собствени?
Видях печалното отражение на моя кръст от пепел в металния поднос за чаши.
Да, със сигурност бях допуснал грешки, за които да се покайвам тази сутрин, помислих си и отместих поглед. Задето още не бях приключил с този ужасен случай.
Докато Криси си играеше на отгатване на думи с едно от съседските деца, аз за стотен път проверих мобилния си телефон, за да се уверя дали не съм пропуснал някое съобщение, но се появяваше само скрийнсейвърът с моя тапет с емблемата на „Янките“.
Емили бе настояла да побързат с обработването на отпечатъка, но все още нямахме отговор.
Завъртях телефона си върху шахматната маса, докато гледах през прозореца към Бродуей. Усещах как миговете летят, а нищо не мога да направя.
Къде и как?, запитах се аз. Къде и как?
69.
Потънал в мисли по разследването, още не бях съвсем в час, когато десет минути по-късно с Криси влязохме в апартамента. Иначе щях да проверя кой звъни, преди да вдигна мобилния си телефон.