В колата Юрий се накани да дремне — отпусна се, подпря глава между облегалката и вратата, затвори очи и се опита да мисли за нещо приятно. Как отива в „24 часа“ и купува всякакви вкусотийки за Жанка: свинско филе, сьомга, топло пушена есетра… франзела… масълце „Фермерско“… „хайверче, разбирам“… И бутилка алкохол, и, разбира се, тоник… Ще си направим пир на духа, помисли си той сладострастно. Вечер на плътски удоволствия и радостни излияния… Само че ако попадна на лош клиент, никакви плътски удоволствия няма да има — ще се уморя и ще съм като пребито куче…
— Какъв е клиентът? — попита той, без да отваря очи.
— Нормален. Голям бърборко — отвърна Работодателя.
— И лъжец?
— Надявам се, че не. Иначе пукната пара няма да струва. Аз също — добави той самокритично.
— У тях ли отиваме?
— Не. Отиваме в старческия дом „Бризговицин“. Чувал ли си за господин Леонид Юриевич Бризговицин? Мултимилионер в долари и благосклонен покровител на бездомните кучета, котки, осиротели крокодили и на сакатите — също. Феноменална личност, но с него нямаме среща. Той е в Дрезден на панаира на порцелана. Ние ще имаме откровена и продължителна беседа с господин Алексей Матвеевич Колошин — божи човек. Голям образ! Сам ще се убедиш.
Стояха на площад „Победа“ и пропускаха колите, движещи се насреща им по шосето откъм Пулково. Пухкавият мек снежец се бе превърнал в свирепа суграшица, вятърът извиваше стълбове от нея и на оскъдната светлина на умиращия ден се виждаше как опасно проблясва заледеният асфалт.
— И къде ще се състои това събитие?
— В населения пункт Мотовилово.
— О, Мотовилово! Пъпът на руската земя.
— Не, братле — възрази Работодателя. — Пъпът на земята е Голямо Мотовилово, а ние с теб отиваме в Малко.
Юрий отново притвори очи и се отпусна. Като е Малко, да е Малко. Ако ще да е и Микроскопично. Микро-Мотовилово звучи дори по-добре. Макро-Мотовилово и Микро-Мотовилово… Още три часа, помисли си, хайде нека са четири, и всичко ще свърши, ще се прибера вкъщи и ще мога да плюя на всичко. Само клиентът да не се окаже тежък. Нека да бъде… нека да бъде достоен стар джентълмен, жадуващ да проследи съдбата на своя внук непрокопсаник… Или на дъщеря си, попаднала в мрежите на организиран шантаж… Интересно откъде джентълмен в старчески дом ще има пари, за да се разплати с нас? „Ние взимаме скъпо…“
— И какъв е този Галошин? — попита Юрий със затворени очи.
— Не е Галошин — каза Работодателя назидателно. — Калошин е. От думата „клася“11. „Ранното изкласяване на зърното…“ Той е секретоносител.
— Тоест?
— Тоест лице, на което са известни сведения, представляващи държавна тайна.
Като чу това, Юрий се разтревожи и отвори очи:
— Само това ни липсваше! За какво ти е?
— Няма страшно. Не се бой. Всъщност той е пълен инвалид и невежа. Тъй че се успокой и продължавай да дремеш. Има още доста път, а виж шосето какво е.
Пътят беше като пързалка. Вече се стъмваше, колите палеха фаровете и ледът мрачно проблясваше под жълтеникавите им светлини. Идващите срещу тях автомобили направо пълзяха, опипвайки с късите светлини пътя пред себе си.
— Ся ша попея — рече напрегнато Работодателя и Юрий веднага седна както трябва и се хвана за дръжката над вратата. Кофти работа, помисли си. Работодателя натисна газта и колата внезапно поднесе, завъртя се тромаво и тръгна настрани като рак по камък.
— „Свечеряваше се. Сивият дим…“ — запя с жалостив глас Работодателя и като завъртя внимателно волана, изправи автомобила — „… се стопяваше в розовите лъчи на залеза…“
Всеки път, когато караха по труден, лош или опасен път, Работодателя започваше да пее и песните му винаги бяха жалостиви, странни и като правило — абсолютно непознати.
— „… Песничка ми донесе ветрецът, мила, която ти пееше някога…“
Ще вземем да се треснем в някой мерцедес, помисли си Юрий, вторачен в червените стопове на колата пред тях. Има да плащаме с години… Или някой джигит ще ни удари. Със същия резултат… А може и в канавката. Хубави канавки, многообещаващи, два метра дълбоки… (И от двете страни на шосето сиви, равнодушни къщички с тъмни прозорци, зарити до половината в сняг. И заснежени, премръзнали дървета. О, този оловен идиотизъм на селския живот!…) Колата отново поднесе, без видима причина. Юрий още по-силно се вкопчи в дръжката, а с лявата ръка се подпря по-здраво. „За по-здраво, за лекота и за удобство на изтичащата кръв“ — мина през съзнанието му ни в клин, ни в ръкав, а Работодателя продължи да пее жално, страдаше и се оплакваше: „Къде си ти сега, в кой край си… често си те спомням…“