— А ние знаем, че е възможно.
— Откъде го измислихте? Господи!
— От много сигурни източници.
— Какви източници?
— Сам той ни каза.
— Какво? — не разбра Вадим.
— Не „какво“, а „кой“. Той. Разбирате ли за кого говоря? Досещате ли се? Той. Той ни каза. Можехте да съобразите, за Бога.
— Лъжете — каза Вадим и трепна.
— Неучтиво. И дори грубо.
— Не може той да ви е казал.
— Но ни каза. Сам разсъдете откъде другаде бихме узнали? На кого другиго бихме повярвали?
В този момент Тимофей Евсеевич сякаш се събуди от хипноза. Издаде странен хриптящ звук, втурна се нанякъде с огромни подскоци и прескачайки вървите на палатките, закриволичи като исполински заек с прилепнали към гърба червени уши. Понесе се към северния склон, право към призрачно белеещия се Елбрус.
Всички го гледаха като омагьосани. После едроглавият любител на лешниците попита бързо и нечленоразделно:
— Да го гръмна ли, командире?
— Не. Защо? Нека си тича… — Ераст Бонифатевич внезапно стана и махна с показалката си към онези, които бяха останали при джипа: демек всичко е наред, не предприемайте нищо. — Нека си тича — повтори той и пак седна. — Той си има своя работа, ние наша, нали така, Вадим Данилович?
Вадим мълчеше, гледаше след Тимофей Евсеевич, който продължаваше да подскача и да криволичи на дългите си крака в кирзови6, никога не лъскани ботуши. Справяше се самият господин Ужас го носеше на своите бледи крила и той не можеше да спре, дори да го искаше.
— Мълчите… — проговори Ераст Бонифатевич, но не дочака отговор или друга реакция. — Продължавате да мълчите. Загубихте дар слово… Ами… Тогава започваме. Кешик, ако обичаш.
Плешивият гардероб Голем-Кешик веднага се приближи отзад и взе Вадим в стоманените си потни обятия — обхвана тялото му, натисна го към сгъваемия стол, фиксира го, обездвижи го, скова го. Нещо във Вадим изпука — кост или хрущял. Вече не можеше да помръдне. Никак. Не се и опитваше.
— Освободи му ръката — изкомандва Ераст Бонифатевич. — Дясната. Така. И се отмести, за да му виждам физиономията, а той — моята. Добре. Благодаря… Сега ме слушайте, Вадим Данилович — продължи Ераст, като внезапно приближи плътно до него неприятно издълженото си лице. — Ще ви изнеса малък урок, за да разберете окончателно на кой свят сте… Отворете си очите! — гракна той неочаквано високо, протегна черната показалка и я опря в бузата на Вадим под лявото око. — Бъдете любезен и ме гледайте в очите! Урокът ще е сериозен и за цял живот… Лепа, направи го — веднъж!
Дребният едроглав Лепа пусна лешниците, изтри дланта си в панталоните и се приближи небрежно, щракайки с клещите. Метални щипки с назъбено гнездо. Дребният едроглав Лепа ловко сложи в него малкия пръст на Вадим и натисна дръжките.
— Колкото си дребен, толкова си и неп-приятен… — каза му Вадим пресекливо. Лицето му посивя и по челото му започнаха да се стичат едри капки пот.
— Не се прави на палячо! — заповяда ядосано Ераст Бонифатевич. — Ще боли много, а след малко още повече. Лепа, повтори!
Дребният Лепа бързо се облиза и ловко стисна втория пръст.
— Ей, ти! — изсъска в-ухото на Вадим рижият Голем-Кешик и го стисна още по-силно. — Не мърдай!
— Добре. Стига… — Вадим се задъха. — Стига. Съгласен съм.
— Не! — възрази Ераст Бонифатевич. — Лепа, пак!
Този път Вадим се разкрещя.
Ераст Бонифатевич си играеше с черната показалка, облегнал се на гърба на креслото. На лицето му се появи изражение на погнусено удовлетворение. Всичко ставаше по добре обмислен и изпробван неведнъж план. На непослушния човек обмислено, внимателно, умело и с вкус смазваха пръстите. При това така, че обезателно да се смачка и основата на нокътя. Човекът крещеше. Вероятно вече се бе напикал. На човека се преподаваше сериозен урок и човекът бе смачкан и сломен. Което бе и целта на занятието.
После заповяда:
— Край. Достатъчно… Лепа! Казах: достатъчно!
Двамата оставиха Вадим и се върнаха на предишните си позиции. Като кучета в къщичките си. Шибани псета. Чакали. Палачи. Вадим гледаше посинелите си пръсти и плачеше. Те бързо се подуваха, а синьото и моравото буквално пред очите му се превръщаха в аспидночерно.
— Много ми е жал — произнесе Ераст Бонифатевич с предишния си деликатен глас на светски човек. — Само че това безусловно беше необходимо. Необходим урок. Вие изобщо не искахте да разберете колко сериозно е положението, а то е много сериозно! Сега да продължим… — Той пъхна тясната си бяла длан във вътрешния джоб на сакото и извади дълъг бял плик. — Тук има пари — каза той. — Немалко. Пет хиляди гущера. За вас. Като аванс. Вземете.