Пример за смелост: хиляда деветстотин, примерно казано, петдесет и шеста. Колхоз, наречен на името на Антикайнен8 (някъде на Карелския полуостров близо до Питер). Строителен батальон, разбираш ли, под командването на бащата разрушава хамбар, запазен още от финско време. Принципен спор, разбираш ли, между бащата и местния бригадир: ще разглобят ли войниците хамбара за един ден, или напротив. Загубилият трябва да се качи на комина на печката и (пред всички) да се изсере в него. И така: не само разрушили хамбара за седем часа, но и когато бригадирът, гледайки високия (пет метра) комин от червени тухли, почнал да хленчи, че не може да се качи, разбираш ли, бащата «полетял като орел, седнал като орел върху комина и се изсрал в него… извинявам се за израза»… А ако не се лъжа, тогава бащата бил навършил четирийсет и осем… Пример за това колко е умен: «Човек е двуного животно, винаги алчно и ненаситно…» (къде го е прочел, един Господ знае, но не го е измислил сам, нали?) И още: «Най-упоритият войник е излъганият войник. С истини не можеш да го възпиташ, а се налага да го възпитаваш, иначе ще ти се качи на главата…»
Той (бащата, разбираш ли) много обичал да си спомня за войната. Но по странен начин. На неговата война не са стреляли и дори не са убивали. «…Тичат войниците: другарю капитан, там в мазето намерихме дванайсет бъчви вино! Аз веднага — две на командира. Той остана много доволен, подари ми парабел, трофеен, взели го от някакъв полковник…» Очевидно е умеел да се приспособява този, разбираш ли, баща. «Имахме един началник на контраразузнаването СМЕРШ майор Скиталец — звяр, в очите му смърт — та той от ръката ми ядеше, като кон… Трябва да умееш да се приспособяваш, а това си е цяла наука!» През хиляда деветстотин четирийсет и пета, вече в Източна Прусия, той се изхитрил да живее едновременно с хазяйката и с дъщеря й. Може да се каже, в един креват. При това не с принуда — сами му предложили, а той какво? Да откаже ли? А през есента на същата четирийсет и пета, вече в Манджурия, изливали течността от оръдейните амортисьори и пъхали там коприната, за да не я засекат на КПП-то… И така нататък, все в този дух.
Умрял през хиляда деветстотин седемдесет и шеста: по време на зимен риболов близо до Кигода. Едно парче лед се отчупило и го отнесло в открити води. Повече никой не го видял…
«В скучните разговори за хората от миналото са крият тайните на техните велики подвизи». Не зная, не съм сигурен. Впрочем, аз никога не съм виждал баща си. Дори на снимка. Може би така е по-добре?“
ГЛАВА ВТОРА
ДЕКЕМВРИ. ВТОРИЯТ ПОНЕДЕЛНИК
ЮРИЙ ГЕОРГИЕВИЧ КОСТОМАРОВ, ПО ПРЯКОР ПОЛИГРАФ ПОЛИГРАФИЧ
През нощта времето се затопли — потече, покапа, зачука по железните корнизи. С грохот падаха топящите се ледени тапи, образували се в ламаринените водостоци. Стана влажно и гадно, включително и вътре. Той се въртя през цялата нощ, събуждаше се и отново заспиваше, чуваше през тежката дрямка как Жанка забързано и неразбираемо говори на някого нещо, като че съвсем несвързано, но при това, колкото и да е странно, много искрено, и то така, сякаш ручей ромоли сред зеленина. Не можа да се наспи, стана дяволски рано, нямаше още седем. Болеше го главата и бе зъл като куче. А му предстоеше тежък ден: три контакта с различни обекти, единият от които външен.
Като начало, както се бяха разбрали, в девет без петнайсет пристигна на ъгъла на „Малка Басейна“ и „Люблинска“ (където на стената на един блок отдавна бе написано с тебешир с печатни букви „спаси русия ЗЮГАНОВ“). Купи според уговорката фунийка със сладолед и започна бавно да я яде. Зачете се в оставения вчерашен вестник „Петропавловско време“. Най-близката улична лампа бе далеч и в предутринната тъма се четеше трудно. Не му беше интересно: ставаше дума за професионално обучение, за изложба на кожи и за нещо, свързано с Рождество…
Не бе взел чадър: за какво му е през декември? Само че в девет без пет заваля. Всички, събрали се на ъгъла да чакат кой среща, кой автобус „четворка“, се накокошиниха, свиха се и лицата им станаха еднакво нещастни и мокри, сякаш от сълзи.
В девет без една минута (калпав, педантичен германец) се появи Работодателя. Беше облечен в широк английски шлифер до петите и носеше огромен чадър, също английски. Зае позиция на крачка от Юрий, разположи се грамотно с гръб към него (под мократа и блестяща гърбица на чадъра) и зачака клиента, който, очевидно, не беше нито германец, нито педантичен и затова закъсняваше, което бе нормално за нормален руски човек от мъжки пол, ако срещата не му предлага нищо особено хубаво или дори нещо доста лошо.
8