Робърт Маккамън
Безумие
На семейството ми
Предговор
Написах „Безумие“ след „Момчешки живот“1. През по-голямата част от времето се намирах в състояние на пълно отчаяние.
Не ми беше лесно да работя над този предговор, защото той ме накара да се върна в период от живота ми, който не беше особено хубав. Заех се с работата по него точно преди да сложа началото на книгата си „Гласът на нощната птица“ (Speaks the Nightbird) — в онзи момент знаех, че трябва да направя някаква драстична промяна, за да запазя кариерата си. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че тук няма да намерите нищо забавно, но тъй като ме помолиха да напиша предговор към книгата — и ми платиха, за да го направя — просто си изпълнявам задълженията.
Искам да сте наясно, че по онова време смятах „Момчешки живот“ за най-добрата си творба и останах като попарен, когато разбрах, че книгата няма да получи кой знае каква — ако въобще получеше някаква — реклама. Бях сключил договор за два романа — първият беше „Момчешки живот“, а вторият трябваше да е „Безумие“. За мен беше изключително трудно да си събера мислите и да го напиша, след като смятах, че е била пропусната огромна възможност за успех.
Не обичам да се връщам към онзи период — някои хора биха казали, че трябва да съм благодарен, че въобще съм бил публикуван, и в интерес на истината съм — но искам да ви споделя, че пътят, отвел ме до написването на „Безумие“ беше осеян с много болка и разочарования и няма как да ви обясня защо съм го написал, ако не извадя на бял свят поне част от тях.
Да се върнем в началото на кариерата ми. Влязох в този бизнес с романа ми „Ваал“ (Baal), който беше публикуван с меки корици от „Ейвън Букс“ през 1978 г. По онова време Стивън Кинг набираше скорост, свръхестественото беше „готино“ и издателите търсеха да привлекат точно такива писатели. Тогава работех на безперспективна работа в един местен вестник в Бирмингам, обичах да чета свръхестествени — по-точно хорър — произведения и да пиша разкази в този жанр, затова в един момент си казах, че ще се пробвам да напиша книга. Сега като се замисля, „Ваал“ не беше особено добър роман, но бе най-доброто, на което бях способен по онова време.
„Ваал“ беше първият ми опит. Нямах други „романи в чекмеджето“, за разлика от много колеги писатели. В общи линии се учех да пиша в движение — за добро или за лошо.
В началото на осемдесетте години бях известен като автор на хоръри, като повечето от книгите ми бяха публикувани с меки корици. Плащаха ми много добре за тях и успявах да издавам по една книга всяка година. В края на осемдесетте ми се прииска да постигна повече. Смятах, че ставам по-добър писател, феновете ми се увеличаваха и усещах, че е дошло времето да се отдалеча от хоръра и да реализирам другите си идеи. Исках също така книгите ми да бъдат издавани с твърди корици, защото така щяха да остават по-дълго по рафтовете и да привличат повече внимание, отколкото получаваха с меки корици.
Опитите ми за развитие обаче срещнаха съпротива. Постоянно ми се повтаряше, че феновете ми очакват определен тип книги от мен и че това е най-важното. Предложих да пробвам да пиша под псевдоним, но ми обясниха, че това няма да се получи, защото феновете ми „няма да могат да ме открият“.
Тогава осъзнах, че за мен е отредено определено място в издателския свят — бях хорър писател и трябваше да съм доволен от това. В същото време бях подложен на критики от читателите на екстремен хорър, които смятаха, че не съм достатъчно „кървав“ и че в най-добрия случай съм имитатор на Стивън Кинг, и бях презрян от писателите (и книжарите) в родния си град, защото не пишех южняшка проза. Моля ви да ме разберете правилно, не критикувам хоръра, тъй като за мен беше истинско удоволствие да творя в този жанр и си запазвам правото един ден да се насоча пак към него. Критикувам идеята, че след като веднъж си се захванал с определен тип литература, от теб се очаква да продължиш да пишеш такава отново и отново, докато умреш или — предполагам — не се откажеш и не оставиш всичко зад гърба си.
Преди няколко години ме включиха в книга с южняшки автори. Главата, в която ме представиха, се казваше „Неудовлетвореност“.
Но да поговорим за „Безумие“.
Преди да започнем обаче, ми се иска да си представите Сизиф, който е осъден от боговете да бута огромен камък по стръмен склон. Той никога не може да стигне до върха му, тъй като в един момент камъкът се изплъзва от ръцете му и се търкулва долу, където Сизиф трябва да започне отначало и да бута отново и отново, и отново, и отново, и отново. И така завинаги.
1
Книгата има две български издания, и двете на издателство „Изток-Запад“, съответно от 2013 и 2019 г. (Всички бележки под линия, без изрично упоменатите, са на преводача.)