Затова пъха под дрехите си „Кратка история на света“ и се измъква към тоалетните, където се скрива зад едни контейнери в дъното. Истината е, че гледката е отвратителна и вони, така че фуражките на есесовските пазачи рядко се мяркат там. Дита не знае обаче, че по същите причини клозетите са предпочитано място за далаверите на черния пазар.
Вече е почти време за супата и следователно удобен момент за сделките. Един поляк, който извършва ремонтни работи в лагерите, застава под един кран, все едно че поправя тръбата. Това е един от най-активните спекуланти: тютюн, гребен, огледало, чифт ботуши… Истински Дядо Коледа с лице на затворник, от когото можеш да поискаш всякакви неща, стига да си готов да дадеш нещо в замяна. Дита чува гласове в помещението и започва да обръща страниците още по-тихо. Диалогът достига до ушите ѝ. Един от гласовете е на жена.
Тя не я вижда, но Бохумила Влатава има остър и вирнат нагоре нос, който ѝ придава високомерен вид. Подпухналите ѝ и синкави клепачи затъмняват погледа ѝ.
— Имам един клиент. Ще ми трябва една за вдругиден следобед, преди вечерната проверка.
— Леля Бохумила може да го уреди, но капото на нашата барака е малко неспокойна и трябва да ѝ дадем нещо отгоре.
— Не злоупотребявай, Бохумила.
Тогава тя повишава тон:
— Не е за мен, глупако! Говоря ти за капото. Ако тя не си затвори очите и не ни отстъпи стаята си, ще си останете на сухо.
Аркадиуш говори по-тихо, но гласът му също звучи сърдито и заплашително:
— Казахме една дажба хляб и десет цигари. Няма да измъкнеш и трошичка повече. Разпределяйте си ги както щете.
Дори Дита чува врънкането на жената.
— С петнайсет цигари всичко ще се уреди.
— Казах, че не може.
— Проклет полски изнудвач. Добре, ще дам на капото още две цигари от моята комисиона. Но ако започна да губя печалбата си и не мога да купувам храна на черния пазар, ще се разболея. И кой ще ви доставя хубави еврейски женички? Тогава ще плачете за леля Бохумила, сигурна съм, и ще съжалявате, че сте се държали толкова подло с мен.
Не се чува нито дума повече. При размяната винаги настъпва момент на мълчание, като че ли двамата търговци трябва да се съсредоточат по специален начин. Аркадиуш изважда пет цигари. Бохумила винаги иска половината предварително. Другата част от сделката, дажбата хляб, се плаща на жените в момента на срещата.
— Искам да видя стоката.
— Почакай.
За няколко минути отново настъпва тишина и малко след това чува същия женски глас:
— Ето я.
Дита не може да устои на изкушението да протегне врат и да надникне, използвайки сумрака. Различава високата фигура на поляка и масивната на Бохумила, която съвсем не изглежда недохранена. Има и друга, по-слаба жена, с отпуснати на скута ръце и наведена глава.
Полякът вдига полата ѝ и опипва интимните ѝ части. След това отдръпва ръцете ѝ и мачка гърдите ѝ, опипва ги усърдно, докато тя стои неподвижно.
— Не е много млада…
— По-добре, така знае какво да прави.
Много от жените, които Бохумила наема, са майки. Нуждаят се от допълнителната порция хляб, защото не издържат да виждат как децата им гладуват.
Полякът одобрява и си тръгва.
— Бохумила — прошепва срамежливо жената, — това е грях.
Другата я гледа с гримаса на комична сериозност.
— Не се притеснявай за това, скъпа. Това е знак от Бога. Трябва да печелиш хляба си с потта на оная си работа.
И избухва в безсрамно кикотене.
Смеейки се, излиза от клозетните помещения, следвана от жената, която влачи крака с наведена глава.
Дита усеща горчивина в устата си. Няма сили дори да се върне в своето укритие сред страниците за Френската революция и да продължи да чете. Връща се в бараката много пребледняла и когато майка ѝ я вижда, прекъсва разговора си, зарязва някаква жена насред думите ѝ и отива да прегърне Дита, която в този момент се чувства отново малка и уязвима. Иска ѝ се да остане завинаги в прегръдките на майка си.
Потокът от 147 товарни влака към лагера, натоварени с 435 хиляди унгарски евреи, създава тези дни още по-голямо напрежение. Близо до оградата на лагера винаги има навалица от деца, погълнати от спектакъла на пристигането: объркани хора, които есесовците блъскат с крясъци, отнемат им багажа, удрят.
— Das ist Auschwitz-Birkenau!18
Смаяните им лица показват, че това име не означава нищо за тях. Много от тях дори няма да разберат къде ще умрат.
Дита не знае в кой момент ще пристигнат международните наблюдатели и ще се отвори прозорецът, за да изкрещят истината, за която говореха Хирш и леля Мириам. Не знаеше и дали, за да го направят, трябва да се жертват за нея. Когато затваря очи, вижда безизразното лице на доктор Менгеле, който я очаква в бяла престилка до мраморно легло.