Мозъкът ѝ се е размекнал. Така е по-добре. Откъснала се е от реалния свят, знае това и не я интересува. Чувства се щастлива, също както се чувстваше като малка, когато затвореше вратата на стаята си и светът оставаше отвън. Тогава нищо не можеше да я нарани. Замаяна е, светът се замъглява и започва да се разпада. Вижда отвора на тунела.
В главата ѝ зазвучават странни гласове. От друг свят. Чувства, че вече е преминала границата и е от другата страна на нещата, на място, където се чуват силни мъжки гласове, говорещи на неразбираем език, загадъчна галиматия, която навярно само богоизбраните могат да разгадаят. Никога не се беше замисляла какъв език се говори на небето. Или в чистилището. Или в ада. Това е език, който тя не разбира.
Чува също истерични викове. Но тези остри крясъци са изпълнени с емоция. Не може да е отвъдното. Тези крясъци са от този отвратителен свят. Значи, все още не е мъртва. Отваря очи и вижда, че някои от затворничките се изправят, че крещят лудо, изпаднали внезапно в истерия. Хората викат, дърдорят, вдига се шум, звучат свирки, отекват тежки стъпки. Дита е толкова объркана, че не разбира нищо.
— Всички са полудели — прошепва. — Лагерът е лудница.
Маргит отваря очи и я поглежда уплашено, сякаш все още могат да се страхуват от нещо. Докосва ръката на майка си и тя също отваря очи.
Тогава разбират: в лагера влизат войници. Въоръжени са, но не са немци. Носят светлокафяви униформи, различни от черните, които са виждали до момента. Войниците първо се прицелват с оръжията във всички посоки, но веднага ги свалят. Някои ги прехвърлят през рамо и се хващат с ръце за главата:
— Oh, my God!19
— Кои са тези, мамо?
— Англичани са, Едита.
— Англичаните…
Двете с Маргит остават със зяпнала уста и широко отворени очи.
— Англичани?
Млад подофицер се покатерва на празен дървен сандък, оформяйки фуния с ръцете си. Говори на посредствен немски:
— В името на Обединеното кралство Великобритания и на съюзниците ѝ този лагер е освободен! Свободни сте!
Дита сръгва с лакът Маргит. Приятелката ѝ стои като парализирана, не може да говори. Дита успява да се изправи и поставя едната си ръка на нейното рамо, а другата на рамото на майка си, която също гледа слисано. И накрая произнася фразата, която през цялото си детство се е надявала, че ще може да каже:
— Войната свърши.
И библиотекарката от блок 31 избухва в сълзи. Плаче за всички, които не са могли да дочакат този момент: дядо ѝ, баща ѝ, Фреди Хирш, Мириам Еделщайн, преподавателя Моргенщерн, за всички, които не са тук, за да видят този момент. Това е горчива радост.
Един войник се доближава до оцелелите и им извиква на немски с уелски акцент, че лагерът е освободен, че са свободни.
— Свободни! Свободни!
Влачейки се, една жена стига до него и прегръща краката му. Той се навежда усмихнат, очаквайки да получи благодарност от освободените. Но полумъртвата жена му казва с остър упрек:
— Защо се забавихте толкова?
Британските войници са очаквали да бъдат посрещнати от радостни хора, обзети от еуфория. Очаквали са смях и възторжени възгласи. Но не са очаквали да бъдат посрещнати със стонове, въздишки и предсмъртни викове от хора, които плачат със смесица от радост за това, че са спасени, и от дълбока скръб за съпрузи, деца, братя, чичовци, братовчеди, приятели, съседи… толкова много, които не са успели да го доживеят.
Лицата на някои войници изразяват съчувствие, други недоверие, а на мнозина и отвращение. Никога не са си представяли, че един затворнически лагер за евреи може да бъде такова бунище от тела, където живите и мъртвите не се различават, струпани едни върху други сред калта. Живите приличат на скелети повече от мъртвите. Англичаните са мислели, че ще освободят лагер със затворници, но са заварили гробище.
Някои все още са в състояние да приветстват боязливо новината, но повечето от живите нямат сили и само гледат невярващо. Още повече като виждат пред себе си да минава група от арестанти. Дита трябва да погледне още веднъж, за да повярва. За първи път през живота си, откакто се помни, задържаните не са евреи. Отпред, охранявана от двама въоръжени британски войници, върви с високо вдигната глава Елизабет Фолкенрат, с разрошен върху лицето ѝ кок.
31
Първите дни от свободата са странни. Разиграват се сцени, които Дита, с най-голямото си въображение не е могла да си представи: нацистките надзирателки влачат мъртъвци със собствените си ръце. Фолкенрат, винаги толкова безупречна, сега с мръсна от калта униформа и омазнена коса пренася трупове до ямата. Британците са накарали доктор Клайн да сваля труповете, които му подават надзирателите от СС, превърнати в затворници, осъдени на принудителен труд.