— Франсис…
Дита му показва книгата и след това посочва себе си. Той разбира, че иска да я разгледа, и се усмихва. Изправя се и изважда от задния джоб на панталона си две подобни малки книжки с пожълтели страници и корици с ярки цветове. Едната е приключенска, а другата криминална. Дава ѝ ги и тя си тръгва. Тогава болногледачът се сеща и извиква високо след нея:
— Hey, sweetie! They ’re in English! — и сам превежда думите си на лош немски: „Момиче, на английски са!“.
Дита се обръща и се усмихва, без да се спира. Вече знае, че са на английски и че няма да разбере нищо. Но това не я интересува. Докато майка ѝ спи, сяда на едно празно легло, вдъхва мириса на хартията, прокарва палец по страниците, все едно че е тесте карти, и звукът я кара да се усмихне. Прелиства една страница и хартията прошумолява. Поглажда пак гръбчето и усеща по лепените ръбове на кориците. Харесват ѝ английските имена на авторите, звучат ѝ екзотично. Отново е с книги в ръцете и животът ѝ като че ли започва да се намества. Частите от пъзела, който някой е разтурил с ритници, постепенно намират мястото си.
Но има една част, която се е прегънала и не пасва: майка ѝ не се оправя. Дните минават, а тя е все по-зле, температурата ѝ не спада и тялото ѝ става все по-прозрачно. Лекарят, който се грижи за нея, не говори немски, но от жестовете му Дита разбира отлично как стоят нещата — немного добре.
Една вечер Лизел се влошава. Диша на пресекулки и се мята в леглото. Дита решава да опита за последен път, да изиграе последния си коз, всичко или нищо. Излиза навън и се отдалечава от премигващите светлини, захранвани от генераторите на болницата. Търси тъмнината и я намира на едно равно място на няколкостотин метра от там. Когато постига абсолютно уединение, вдига лице към нощното, покрито с облаци небе, без луна, без звезди. Пада на колене и моли Господ да спаси майка ѝ. След всичко, което са преживели, не е възможно да умре, без да може дори да се върне в Прага. Сега, когато трябва само да се качи на влака и да замине. Не може да ѝ причини това. Дължи ѝ го. Тази жена никога на никого не е сторила зло; никога никого не е обидила или притеснила; на никого не е отнела дори трохичка хляб. Защо трябва да бъде наказана по такъв начин? Укорява го, моли го, умолява смирено Господ да не позволи майка ѝ да умре. Дава всякакви обещания в замяна на изцелението ѝ: да бъде най-вярваща от вярващите; да отиде на поклонение в Йерусалим; да отдаде целия си живот на възхвала на безкрайната Му щедрост.
Когато се връща, на осветената врата на болницата вижда висока слаба фигура, загледана в нощта. Това е Франсис. Чака я. Много сериозен, той прави крачка към нея и поставя приятелски ръка на рамото ѝ. Ръка, която тежи. Гледа я и поклаща глава, за да ѝ каже, че не, че не се е получило.
Дита се затичва към леглото на майка си и вижда лекаря, който затваря чантата си. Майка ѝ вече я няма. Останала е само малка човешка черупка, тялото на птиче. Нищо повече.
Сяда на леглото сломена. Луничавият болногледач идва при нея.
— Are you OK? — И вдига палец, за да разбере дали е добре.
Та как може да е добре? Съдбата, или Господ, или дяволът, или каквото и да е там не бяха спестили на майка ѝ нито минута от страданията през тези шест години война, но в замяна на това не ѝ позволиха да се наслади поне на един ден от мира. Момчето я гледа, като че ли очаква отговор.
— Mierda!20 — му отговаря.
Болногледачът прави комична физиономия, както правят англичаните, когато не разбират нещо, като изпъва врат и повдига вежди.
— Shit… — превежда Дита.
През последните дни е научила тази дума.
Тогава момчето кимва.
— Shit — повтаря той и сяда до нея.
За Дита остава единствено утехата, че майка ѝ е издъхнала като свободна жена. Струва ѝ се обаче много слаба утеха за такава голяма скръб. Обръща се към болногледача, който я гледа доста загрижено, и прави жест с вдигнат палец, за да му каже, че е добре. Младият болногледач се чувства по-спокоен и става, за да даде вода на пациентка, която го моли от друго легло.
„И защо казах на момчето, че съм добре, след като се чувствам ужасно и по-зле не мога да бъда?“ — пита се и знае отговора, преди да е завършила въпроса: защото е мой приятел и не искам да го тревожа.