Започнаха да плетат интриги срещу него, да го обвиняват, че е враг на партията. Положението ставаше все по-трудно. През 1949 г. Ота и Дита решиха да емигрират в Израел и да започнат от нулата. Най-накрая щяха да превърнат в реалност мечтата на Фреди Хирш.
Там работиха здраво в един кибуц и Дита завърши образованието си. В Израел се срещнаха с друг стар познат от блок 31 — учителя Ави Офир, който превръщаше скромната детска барака в лагера във весело певческо дружество. Именно той им помогна да започнат работа в училище „Хадашим“21, близо до Нетания. Там Ота и Дита работиха като учители по английски и възпитатели в един от най-реномираните учебни центрове в Израел, който прие много деца, пристигнали с имиграционната вълна след края на Втората световна война. След това училището започна да работи с деца от проблемни семейства и ученици в риск да бъдат отхвърлени от обществото. Винаги разполагаха с различни учители, специално подготвени за този вид проблеми, но никой от тях не беше толкова чувствителен към човешкото страдание, колкото Ота и Дита.
Имаха три деца и четирима внуци. Ота, който беше талантлив разказвач в блок 31, написа няколко книги. Една от тях, „Рисуваната стена“, описва под формата на художествено четиво преживелиците на различни персонажи от семейния лагер в „Аушвиц“. Дита и Ота изживяха заедно премеждията и изпитанията на живота в продължение на петдесет и пет години. Не спряха нито ден да се обичат и да се подкрепят взаимно. Споделиха книги, споделиха неизменното си чувство за хумор, споделиха целия си живот.
Остаряха заедно. Желязната връзка, изкована в най-страшните времена, които човек може да изживее, единствено смъртта успя да прекъсне.
Последен етап
Има още важни неща, които може да се разкажат за библиотекарката на блок 31 и Фреди Хирш.
Този разказ е изграден въз основа на реални свидетелства, изложени на страниците с примес от въображение. Истинското име на библиотекарката на блок 31, чийто живот вдъхнови написването на тази книга, е Дита Полахова, а учителят Ота Келер от романа, който по-късно ще стане неин съпруг, е преподавателят Ота Краус.
В „Нощната библиотека“ Алберто Мангел споменава за съществуването на малка библиотека в един концентрационен лагер и именно това постави началото на журналистическото проучване, на което се основава тази книга. Навярно ще има читатели, които няма да споделят възхищението от готовността на някои хора да рискуват живота си, за да отворят тайно училище и нелегална библиотека в „Аушвиц-Биркенау“. Ще се намери някой, който да сметне това за акт на излишна смелост в един лагер за изтребление, при положение че има други, много по-тежки проблеми: книгите не лекуват болестите, нито могат да послужат като оръжия срещу армия от палачи; те не пълнят стомаха, нито утоляват жаждата. Вярно е, че културата не е необходима за оцеляването на човека, нужни са само хляб и вода. Вярно е, че с хляб и вода човекът ще оцелее, но само с това цялото човечество ще загине. Ако човек не се вълнува от красотата, ако не затвори очи и не се пренесе в света на въображението, ако не е способен да си задава въпроси и да прозре границите на невежеството си, той е мъж или жена, но не е личност. Нищо няма да го отличава от една сьомга, зебра или мускусен бик.
В интернет има тонове информация за „Аушвиц“, но документацията говори само за мястото. Ако искаш самото място да ти говори, трябва да отидеш там и да останеш достатъчно време, за да чуеш това, което има да ти каже. Пътувах до „Аушвиц“, за да потърся някоя останка от семейния лагер, или следа, по която да тръгна. Бяха нужни не само количествени данни и дати; трябваше да почувствам вибрациите на това прокълнато място.
Летях до Краков и оттам взех влака за Освиенцим. В този малък тих град нищо не напомня за кошмара, изживян в околностите му. Всичко е много спокойно и автобусът стига до самия портал на лагера.
„Аушвиц I“ има паркинг за автобуси и вход като на музей. Бил е стара казарма на полската армия и приятните му правоъгълни тухлени постройки, разделени от широки павирани улици, по които чуруликат птички, на пръв поглед не показват никакви следи от ужаса. Но има различни павилиони, в които може да се влезе. В един от тях се минава по тъмен коридор, от двете страни на който са разположени огромни осветени аквариуми. Съдържат купища скъсани обувки — хиляди обувки. Два тона човешка коса, подобна на мрачно море. Разтрошени зъбни протези, хиляди счупени очила, повечето кръгли като тези на учителя Моргенщерн.
21
Израелски училища, в които постъпват деца от репатрирани и новозавърнали се семейства, които не говорят иврит. — Б.пр.