В „Аушвиц II-Биркенау“, на три километра разстояние, е бил разположен семейният лагер БIIб. Днес е останала призрачната наблюдателна кула на входа на лагера. В основата ѝ е изграден тунел, така че от 1944 г. влаковите композиции са влизали в лагера. Оригиналните бараки са опожарени след войната. Някои от тях са възстановени и в тях може да се влезе: истински конюшни, които, дори почистени и проветрени, изглеждат мрачни. Зад първата редица бараки, където е бил карантинният лагер, се открива обширно пространство, където са били разположени останалите лагери. За да видиш мястото, което е заемал БIIб, трябва да се отклониш от набелязания от водача маршрут, който включва само първата редица бараки, и да обходиш целия периметър. Трябва да останеш сам. Да се движиш в уединение из „Аушвиц-Биркенау“ означава да се изложиш на ледения вятър, носещ ехото от гласовете на онези, които са останали там завинаги и са част от калта, която газим. От БIIб е останала само част от металната врата за достъп до лагера и една огромна пустош, сред която никнат само храсталаци; останали са само камъни, вятър и тишина. Едно спокойно или призрачно място — зависи с какви очи го гледаш.
От това пътуване се върнах с много въпроси и почти никакъв отговор; с една представа за Холокоста, каквато нито една историческа книга не можеше да ми даде, и по чиста случайност, с една ценна книга — Je me suis evadé d’Auschwitz22 — превод на френски език на спомените на Рудолф Розенберг (I Cannot Frogive23), които намерих в музея на Шоа24 в Краков.
Имаше още една книга, към която имах специален интерес и която започнах да издирвам, когато се върнах. Беше роман, посветен на семейния лагер, от някой си Ота Б. Краус, със заглавие „Рисуваната стена“. Имаше уебстраница, в която се предлагаше възможност за закупуване на книгата срещу наложен платеж. Страницата не беше направена достатъчно професионално, не можеше да се плати с карта Visa, а имаше само адрес за контакт. Писах им, защото се интересувах от книгата, както и да попитам къде мога да внеса съответната сума, и тогава получих едно от онези съобщения по електронната поща, които показват, че животът е място, където се кръстосват много пътища. Любезният отговор гласеше, че мога да преведа сумата чрез „Уестърн Юнион“. Имаше адрес в Нетания, Израел. Писмото беше подписано от Д. Краус.
Възможно най-тактично попитах дали е Дита Краус — момичето от семейния лагер в „Аушвиц-Биркенау“. Беше тя. Библиотекарката от блок 31 беше жива и ми пишеше по електронната поща! Животът е пълен с изненади, но понякога е невероятен.
Дита вече не беше малкото момиче, вече беше на осемдесет години, но продължаваше да е все така всеотдайна и борбена личност. Сега водеше борба книгите на мъжа ѝ да не потънат в забрава.
Оттогава започнахме да си пишем. Изключителната ѝ деликатност помагаше да се разбираме с моя лош английски. В крайна сметка се уговорихме да се видим в Прага, където прекарва няколко седмици в годината. Заведе ме да посетя гетото в Терезин. Не е кротка баба като някогашните. Дита е мила и много енергична: веднага ми намери хотел близо до дома си и организира всичко. Когато пристигнах на рецепцията в хотел „Триска“, тя вече ме очакваше, седнала във фоайето. Изглеждаше така, както си я представях: слаба, неспокойна, дейна, сериозна и същевременно усмихната, невероятно очарователна.
Животът ѝ не е бил лесен нито по време на войната, нито след това. Двамата с Ота били много привързани един към друг до смъртта му през 2000 г. Имаха двама синове и една дъщеря. Момичето починало на осемнайсет години след продължително боледуване. Но ударите на съдбата не са я пречупили, нито тогава, нито ще я пречупят някога.
Учудващо е как някой, натрупал толкова страдания на плещите си, е способен да запази усмивката си. „Това е единственото, което ми е останало“ — ми казва. Останали са ѝ още много други неща: енергичността ѝ, дързостта ѝ да се бори срещу всичко и срещу всички, което ѝ придава осанка на несломима осемдесетгодишна жена с високо вдигната глава и с блясък в очите. Отказва да вземем такси и аз не се осмелявам да противореча на чувството ѝ за пестеливост, типично за човек, преживял тежки времена. Пътуваме с метрото и тя стои права. Има свободни места, но не сяда. Никой не може да пречупи такава жена. Целият Трети райх не е успял да я сломи.
Неуморима или уморена, но никога примирена, тя ме моли да ѝ помогна да занесе петдесет екземпляра от „Рисуваната стена“ в магазина на мемориала в Терезин, тъй като са ги привършили. Дори не наемаме кола, настоява да отидем с автобуса. Минаваме по същия път, по който е минала преди почти седемдесет години, въпреки че сега влачи куфар, пълен с книги. Страхувам се, че това пътуване във времето може да ѝ се отрази зле, но тя е силна жена. В момента най-голямата ѝ грижа е да постави книгите на лавиците в книжарницата на гетото.
24
„Шоа“ на иврит означава „унищожение, голяма катастрофа“ и е синоним на „Холокост“. — Б.пр.