Терезин прилича на спокойно предградие с правоъгълни сгради, осеяно с цветни лехи и дървета и окъпано от яркото майско слънце. Дита не само доставя книгите, но и успява да ми издейства безплатен билет за постоянната експозиция.
Този ден е изпълнен с много емоционални моменти. Сред изложените снимки на хората от гетото има една на самата Дита — тъмен и мрачен кадър, на който се вижда град, далеч не толкова бляскав като този, който сега обикаляме. Има също стая с имената на децата, пристигнали в Терезин. Дита препрочита имената им и се усмихва при спомена за някои от тях. Вече почти всички са мъртви.
На монитори прожектират свидетелствата на оцелели, които говорят за престоя си в Терезин. На един от четирите екрана се появява мъж на средна възраст с плътен глас — това е Ота Краус, мъжът ѝ. Говори на чешки и въпреки че думите му са субтитрирани на английски, не ги чета, защото съм хипнотизиран от гласа му. Излъчва такава сериозност и увереност, че човек не може да остане равнодушен. Дита слуша мълчаливо. Сериозна е, но не пролива нито една сълза. Излизаме и тя ми казва, че ще ме заведе да видя къде е живяла. Тази жена е от желязо, или поне така изглежда. Питам я не се ли изморява. Да, отговаря ми, но не спира, продължава да върви напред с бързи крачки.
Старият блок, където е живяла по време на престоя си в гетото на Терезин, сега е най-обикновена жилищна сграда. Тя вдига поглед към третия етаж. Разказва ми, че един неин братовчед, който бил дърводелец, ѝ измайсторил една лавица. Разказва ми още неща, докато се отправяме към друга сграда, един от етажите на която е запазен като музей със стаичките, пълни с нарове, както е било по време на гетото. Гледката е потискаща, помещенията са твърде малки за толкова легла. Запазен е и порцелановият леген, който са използвали като общо отходно място.
— Можеш ли да си представиш миризмата? — пита ме.
Не, не мога.
Влизаме в друго помещение, където има служителка на музея. На стените висят картини и плакати от онова време. В залата звучи операта „Брундибар“ на Виктор Улман25, известен пианист и композитор, един от най-активните културни организатори на Терезин. Дита спира в средата на празната зала, заета единствено от отегчената уредничка, и започва да припява тихо операта на Улман. Нейният глас е гласът на децата в Терезин, който тази сутрин звучи отново за една съвсем малобройна, но не по-малко изненадана публика. Служителката не се осмелява да каже нищо, за да не я прекъсне. Това е още един момент, в който времето се връща назад и Дита отново става Дитинка, пееща операта „Брундибар“, с вълнените си чорапи и замечтаните очи.
На връщане от Терезин за Прага Дита помоли настойчиво шофьора на автобуса да отвори капака на покрива, за да не се задушим от топлината в превозното средство без отварящи се прозорци. Тъй като водачът не ѝ обърна внимание, тя сама започна да дърпа капака, след това се включих и аз и с общи усилия успяхме.
В автобуса разговаряхме и стигнахме до тема, която от месеци се въртеше в главата ми: какво се е случило на осми март, когато Фреди Хирш е обмислял предложението на Съпротивата да оглави бунта в лагера преди неминуемото унищожение в газовите камери на депортираните от септемврийския ешелон. Защо един толкова кален мъж като Фреди Хирш се е самоубил със свръхдоза луминал?
Дита ме гледа с очи, изпълнени с цял един свят. И започвам да разбирам. В очите ѝ чета това, което бях прочел в редовете на книгата, написана от Ота, но което бях приел като измислица или лична хипотеза. Може би „Рисуваната стена“ не беше просто роман? Или привидно беше такъв, за да скрие някои неща, които, ако Ота беше написал в друг контекст, можеха да му създадат сериозни проблеми?
Дита ме помоли за дискретност, защото мислеше, че това, което ми е казала, може да ѝ причини неприятности. Затова ще възпроизведа онова, което Ота Б. Краус е написал и публикувал в романа си „Рисуваната стена“, посветен на семейния лагер. Един от малкото персонажи, които се явяват с реалното си име в тази книга, е инструкторът Фреди Хирш.
Ето какво се казва в книгата относно ключовия момент, в който, след като СС прехвърлят в карантинния лагер септемврийския контингент, Съпротивата възлага на Хирш да оглави бунт и той моли за малко време, за да го обмисли:
25
Виктор Улман (1898-1944) — чешки пианист, диригент и композитор от еврейски произход, загинал в газовите камери на „Аушвиц“; много от произведенията си е композирал в гетото на Терезин; автор на популярната опера за деца „Брундибар“. — Б.пр.