— В моята барака — обяснява Маргит — имаше една много болна жена, която непрекъснато кашляше, и когато се опитваше да седне на някой сламеник, тази, която спеше на него, я блъскаше на пода. Тогава жената кашляше още повече и стенеше, без да има сили да се изправи. „Нещастници! — викаше им капото2. — Да не мислите, че сте здрави? Да не си въобразявате, че има значение дали една заразноболна ще спи във вашето или съседното легло?“
— Значи е била разумна жена.
— Къде ти! След като каза това, извади един бастун и започна да раздава удари наляво и надясно. Дори удряше жената, която беше паднала на земята и която се предполагаше, че защитава.
— А вие какво направихте?
— Продължихме да мръзнем навън. Знаеш каква е майка ми, не обича да привлича вниманието. Дори трамвай да връхлети върху нея, няма да вика, за да не даде повод за приказки. Но аз не издържах повече. Не ѝ поисках разрешение. Нямаше да ми го даде. Влязох тичешком в бараката, преди да успее да ме спре. И вътре забелязах нещо.
— Какво?
— Почти всички горни легла бяха заети. Затова ми просветна, че сигурно са най-хубавите. Не знаех точно по каква причина, но в подобно място човек трябва да гледа какво правят ветеранките.
— Видях, че някои ветеранки те пускат, ако им платиш нещо. Една жена така се настани в замяна на ябълка.
— Една ябълка е цяло състояние — отбелязва Дита. — Сигурно не е знаела цената ѝ. С половин ябълка можеш да си купиш много неща и услуги.
— Ти имаше ли какво да дадеш?
— Нищичко. Огледах кои ветеранки нямат другарка по легло. На наровете, където вече имаше две жени, те седяха с увесени навън крака, за да маркират територията си. Имаше жени от нашия влак, които обикаляха нагоре-надолу и търсеха място където и да е. Търсеха по-милостиви ветеранки, за да ги пуснат на сламеника им. Но по-състрадателните вече се бяха съгласили да споделят леглото си.
— И на нас се случи същото — казва Маргит. — За щастие, накрая намерихме една съседка от Терезин, която помогна на майка ми, на сестра ми и на мен.
— Аз не познавах никого. И ми трябваха две места, не едно.
— Накрая намери ли някоя по-състрадателна ветеранка?
— Беше късно. Бяха останали само най-егоистичните и най-сприхавите. И знаеш ли какво направих?
— Ами не.
— Потърсих най-злата от всички.
— Защо?
— Бях отчаяна. Видях една такава, средна на ръст, с къса, неравно подстригана коса, седнала на сламеника си на горната редица. Гледаше предизвикателно. Тъмен белег прорязваше лицето ѝ. На гърба на ръката си имаше татуировка, която показваше, че е била в затвора. Една жена се приближи да я моли, но тя я прогони с викове. Дори се опита да я ритне с мръсните си крака. Имаше огромни криви крака.
— Ти какво направи?
— Изправих се пред нея най-нагло и ѝ казах: „Хей, ти!“.
— Да бе! Не ти вярвам! Това е опашата лъжа! Виждаш ветеранка с вид на престъпница и просто отиваш и най-спокойно ѝ подвикваш „Хей, ти!“?
— Кой ти каза, че съм била спокойна? Умирах от страх! Но на такава жена не можеш да ѝ кажеш: „Добър вечер, уважаема госпожо, смятате ли, че тази година кайсиите ще узреят навреме?“. Ще те изгони с ритници! За да ме изслуша, трябваше да говоря на нейния език.
— И изслуша ли те?
— Първо ми хвърли убийствен поглед. Сигурно съм била по-бяла от тебешир, но се опитах страхът да не ми проличи. Казах ѝ, че капото накрая ще разпредели напосоки жените, които не са се настанили: „Отвън има още трийсетина и може да ти се падне всякоя. Има една много дебела, която може да ти смачка черния дроб. На друга дъхът ѝ вони повече от краката. Някои са от онези стари жени с лошо храносмилане и смърдят“.
— Дита, ужасна си! И какво каза?
— Погледна ме намръщено. Но тази жена не може да гледа по друг начин, дори да иска. Все пак ме остави да говоря: „Тежа под четирийсет и пет килограма. Няма да намериш друга по-слаба сред новодошлите. Не хъркам, мия се всеки ден и знам кога трябва да мълча. Няма да намериш друга по-изгодна съжителка по легло в цял «Биркенау», дори с лупа да я търсиш“.
— И тя какво направи?
— Каза ми: „Добре, оставаш при мен“.
— Значи, станало е твоето!
— Не, още не. Казах ѝ: „Както виждаш, много добра партия съм за съжителка, но ще дойда при теб само ако ми помогнеш да намеря и за майка ми място на горните нарове“. Представа нямаш как се ядоса! Естествено, не ѝ хареса, че едно хилаво момиченце ѝ казва какво да прави. Виждах обаче как гледа с погнуса жените, които се лутаха из бараката. Знаеш ли какво ме попита, и то съвсем сериозно?
2
Капо — затворници в концлагерите с привилегирован статут, довереници на нацистите, доносници, надзиратели на принудителния труд, въдворители на изискуемия ред. — Б.пр.