Само че Якопек добавя още нещо към обичайния сигнал за тревога:
— Инспекция! Инспекция!
Инспекцията е друго нещо. Трябва да се строят, прави се проверка по списък, понякога разпитват по-малките, за да измъкнат от тях информация, възползвайки се от наивността им. Никога нищо не са измъкнали. Най-малките деца разбират повече, отколкото може да се съди по мръсните им сополиви личица.
Някой прошепва: „Свещеника!“. Надига се тревожен шепот. Така наричат един подофицер от СС (обершарфюрер), който винаги върви с ръце, пъхнати в ръкавите на куртката като свещеник, макар че единствената му религия е тази на жестокостта.
— Хайде, хайде! Юда, кажи „виждам, виждам…“!
— И какво виждам, господин Щайн?
— Каквото и да е! За бога, синко, каквото и да е!
Двамата учители гледат тревожно. Държат в ръцете си нещо, което е строго забранено в „Аушвиц“, и може да ги осъдят на смърт, ако ги разкрият. Тези опасни вещи, чието притежание е толкова опасно, не стрелят, не пробождат, не режат. Това, от което толкова се страхуват неумолимите пазачи на Райха, са само книги — почти разпаднали се, стари, оръфани, без корици. Нацистите обаче ги преследват неумолимо и налагат върху тях забрана с маниакално усърдие. В историята на човечеството всички диктатори, тирани и потисници — били те арийци, африканци, азиатци, славяни, независимо дали са защитавали народната революция, привилегиите на висшата класа, Божите повели или строгата дисциплина на военните, независимо от идеологията им, са имали нещо общо — винаги са преследвали ожесточено книгите. Много са опасни, карат хората да мислят.
Групичките са по местата си и пеят в очакване на пазачите, но едно момиче нарушава хармонията, присъща на една спокойна барака, предназначена за игри, и се втурва да тича между кръговете от табуретки.
— На земята!
— Какво правиш? Луда ли си? — викат ѝ.
Един учител се опитва да я хване за ръката и да я спре, но тя се отскубва и продължава да тича, когато всъщност всички трябва да стоят кротко, за да не привличат вниманието. Качва се на дългата и висока един метър печка, която разделя бараката на две, и скача шумно на другата страна. Дори на минаване събаря една празна табуретка, която започва да се търкаля по пода.
— Проклето момиче! Ще издадеш всички ни! — изкрещява ѝ госпожа Крижкова, почервеняла от гняв. Децата я наричат зад гърба ѝ „госпожа Мърша“. Не знае, че именно момичето, на което сега крещи, е измислило прякора ѝ. — Седни в дъното при помощниците, глупачке!
Тя обаче продължава да тича като обезумяла, без да обръща внимание на неодобрителните погледи. Децата гледат като хипнотизирани как тича с тъничките си крака, обути в дълги вълнени чорапи на хоризонтални черти. Момичето е много слабо, но не е болнаво, с дълга до раменете кестенява коса, която се люшка на двете страни при бързия ѝ зигзагообразен бяг между групите. Дита Адлерова се движи сред стотици хора, но тича сама. Винаги тичаме сами.
Стига, лъкатушейки, до средата на бараката и там си проправя път сред една група. Отмества рязко една табуретка и момичето, седнало на нея, се претъркулва на земята.
— Ей, какво си въобразяваш! — извиква ѝ то.
Учителката от Бърно вижда с изненада как младата библиотекарка застава пред нея запъхтяна. Без да има време, нито дъх да изрече нещо, Дита изтръгва от ръцете ѝ книгата и учителката изведнъж изпитва огромно облекчение. Когато миг след това понечва да ѝ благодари, Дита вече е на няколко крачки от нея. Остават само няколко секунди до пристигането на нацистите.
Инженер Мароди, който е видял маневрата, вече я чака извън кръга. Връчва ѝ книгата по алгебра, сякаш ѝ предава палката в състезание по щафетно бягане. Дита тича отчаяно към помощниците, които в дъното на бараката се преструват, че метат пода.
Още е по средата на пътя, когато усеща, че гласовете на групичките отслабват за момент, полюшват се подобно на пламъка на свещ при повей на вятър. Не е нужно да обръща глава, за да разбере, че вратата се е отворила и влизат есесовците. Тя рязко се приземява сред група от единайсетгодишни момичета. Пъха книгите под роклята си и кръстосва ръце на гърдите, за да не паднат. Момичетата я гледат изпод око развеселени, докато учителката нервно им посочва с брадичка да продължат да пеят. Когато влизат в бараката, есесовците оглеждат няколко секунди обстановката и извикват една от любимите си думи:
— Ахтунг!1
Настъпва тишина. Секват песничките и играта на „виждам, виждам“. Всички замръзват на място. И въпреки това сред тишината се чува как някой ясно си подсвирква Петата симфония на Бетовен. Свещеника е вдъхващ страх сержант, но дори той изглежда леко нервен, защото го придружава една още по-зловеща личност.