— Много са крехки — казва ѝ с пресилена усмивка.
Книгите трябва да се връщат при всяка смяна на часа, за да ги даде на друг и да ги държи под контрол. Наблюдава ги разпръснати из бараката. Разпознава ги, въпреки че някои са при групите в най-отдалечения край. Вижда една учителка как жестикулира с учебника по геометрия в ръка. Близо до себе си вижда опрян на табуретка атласа, най-голямата книга от всички, въпреки че се побира прекрасно във вътрешния ѝ джоб. Различава зеления цвят на руската граматика, която понякога използват, за да покажат на децата буквите на кирилицата, които изглеждат толкова тайнствени. Романите не се търсят толкова. Някои учители са поискали да ги прочетат, но това може да стане, без да изнасят книгите от блок 31.
Трябва да поиска разрешение от Лихтенщерн да ги дава на учителите, които остават свободни следобедите, когато се организират игри или когато се събира хорът на Ави Офир, който толкова въодушевява децата и който изпълва с весели гласчета бараката, когато пее Alouette4.
В края на сутринта всички връщат книгите и Дита ги приема с облекчението на син, който гледа през прозореца и вижда старите си родители, които са излезли на кратка разходка, да се прибират у дома. Леко се намръщва и гледа укорително учителя, който ѝ връща книгата по-разнищена, отколкото когато я е взел. С течение на времето запомня всяка гънка на всяка книга, всяко скъсано място, всяко петънце. Когато ги прибира, ги преглежда както загрижена майка оглежда драскотините по коляното на детето си, което се връща от игра на улицата.
Фреди Хирш, който носи някакви документи в ръка и изглежда забързан, минава пред нея. Спира се за момент и оглежда малката библиотека. Фреди е от хората, които винаги бързат, но винаги имат време.
— Браво, момиче. Това вече е истинска библиотека.
— Радвам се, че ви харесва.
— Харесва ми. Ние, евреите, винаги сме били най-образованият народ. — И като казва това, се усмихва. — Кажи ми, ако мога да направя нещо за теб.
И Хирш се обръща и е на път да се отдалечи с енергични стъпки.
— Фреди! — На Дита още ѝ е неловко да се обръща към него толкова фамилиарно, но той така ѝ е наредил да го нарича. — Можете да направите нещо за мен.
Той я поглежда въпросително.
— Трябват ми лейкопласт, лепило и ножица. Тези горкички книги се нуждаят от грижи.
Хирш кимва с глава. Докато върви към вратата, се усмихва. Никога не се уморява да повтаря на този, който иска да го чуе: „Децата са най-хубавото нещо, което имаме“.
Следобеда, въпреки студа, дечурлигата се възползват от спирането на дъжда, за да играят навън или да търсят скрити съкровища в калта. По-големите ученици са наредили в голям полукръг табуретките си. Дита вече е събрала книгите и се приближава да слуша. В средата е Хирш, който говори по една от любимите си теми: aliyá, похода към земите на Палестина. Слушат го с интерес. Сред цялата тази безнадеждност, с постоянно празния стомах и носената от вятъра миризма на изгорена плът директорът на блока ги кара да се чувстват непобедими.
— Aliyá е много повече от обикновено преселение. Не става дума да отидат в Палестина, за да си търсите препитание. Не, не. Не е това. — Той прави дълга пауза. — Това е пътуване, чрез което да се свържете със силата на вашите предци. Да подхванете отново скъсаната нишка. Да направите тази земя ваша. Това е hagshama atzmit5. Нещо много по-дълбоко. Може би не го съзнавате, но във всеки от вас има една светлинка. Да, не ме гледайте учудено, носите я в себе си. Ти също, Маркета! Но е угаснала. Някой ще каже: „И какво значение има? Досега съм живял така и ми е вървяло“. Разбира се, че можете да живеете като досега, но животът ви ще бъде посредствен. Разликата между живот с угасена или със запалена светлина е същото като да осветяваш пещера с кибритена клечка или с фенер. Ако изпълните aliyá и поемете пътя към земята на предците ни, в момента, в който стъпите на земята на Израел, тази светлина ще се запали с невероятна мощ и ще ви освети отвътре. Но това е невъзможно да се разкаже, трябва сами да го изживеете. Тогава ще разберете всичко. И тогава ще знаете кои сте.
Младежите го гледат съсредоточено. Очите им са широко отворени, някои попипват несъзнателно гърдите си, сякаш търсят ключ, който би могъл да запали тези угасени светлини, които Хирш твърди, че носят в себе си.
— Погледнете нацистите с модерните им оръжия и бляскавите им униформи. И ние вярваме, че са могъщи, дори непобедими. Не, не. Не се самозалъгвайте: в тези толкова бляскави униформи няма нищо. Това е само черупка. Те са нищо. На нас не ни е нужно да блестим отвън, ние искаме да блестим отвътре. Това в крайна сметка ще ни помогне да победим. Нашата сила не е в униформите, тя е във вярата, в достойнството и в решимостта.