Майка ѝ се появи в хола, усмихвайки се нервно, с подарък в ръка. Очите на Дита заблестяха, защото беше кутия за обувки и от месеци мечтаеше за нови. Обичаше да са светли на цвят, с катарама и ако е възможно, с токчета.
Отвори нетърпеливо кутията и вътре откри най-обикновени, черни, затворени и безрадостни обувки. Когато ги огледа по-внимателно, забеляза, че дори не са нови; имаха драскотина на носовете, прикрита с боя за обувки. Внезапно усети тишината — баба ѝ и дядо ѝ, родителите ѝ, чичовците и лелите я гледаха в очакване на реакцията ѝ. Усмихна се широко и им каза, че подаръкът им много ѝ харесва. Целуна майка си, която я прегърна силно, а после баща ѝ с присъщия си фин хумор ѝ каза, че е момиче с късмет, защото тази есен в Париж ще са на мода черните затворени обувки.
Усмихва се при този спомен. Само че тя имаше свой план за дванайсетия си рожден ден. Вечерта, когато майка ѝ влезе в стаята, за да ѝ пожелае лека нощ, тя ѝ поиска още един подарък. Преди да ѝ възрази, ѝ каза, че не струва пари. Вече беше дванайсетгодишна и искаше да ѝ позволи да прочете някоя от книгите ѝ за възрастни. Майка ѝ замълча за момент, зави я и излезе, без да каже нищо.
Малко след това, когато вече заспиваше, чу как някой отваря предпазливо вратата и видя една ръка, която остави на нощното шкафче „Цитаделата“ от Арчибалд Кронин. Веднага щом майка ѝ излезе от стаята, Дита побърза да затули с халата долния процеп на вратата, за да не видят, че в стаята ѝ свети. И тази нощ не спа.
Един късен октомврийски следобед през 1921 г. неугледен мъж напрегнато се взираше през прозореца на третокласното купе в почти празния влак, който идеше от Суонси и пуфтеше нагоре по долината Пеноуел. Менсън пътуваше от север вече цял ден, сменял бе влака в Карлайл и Шрусбъри и въпреки това последният етап на отегчителното пътуване към Южен Уелс го завари още по-развълнуван от мисли за бъдещия, първи в лекарската му кариера пост в този странен, обезобразен край.6
Сгушва се в купето до младия доктор Менсън и пътува с него към Бленли, малко миньорско селище в уелските планини. Бе се качила на влака на четивото. Тази нощ Дита направи едно вълнуващо откритие — осъзна, че колкото и прегради да поставят всички райхове на планетата, ако отвори една книга, би могла да преодолее всичките.
Когато сега мисли за „Цитаделата“, се усмихва с нежност, дори с благодарност. Криеше книгата в училищната чанта, за да може да я чете по време на почивката в двора. Беше първата книга, която породи в нея възмущение.
Този талантлив доктор идеалист, който твърдо вярва, че може да пребори болестите чрез точни научни методи, се премества в по-голям град, след като се жени за Кристин, очарователната учителка от Бленли. И когато висшата класа отваря вратите си за него, той се пристрастява по абсурден начин към хонорарите и се превръща в лекар на богаташи, чиято единствена реална болест е отегчението.
Дита клати глава. Колко глупав е бил доктор Менсън, като се превръща в педант и престава да се грижи за Кристин!
Това беше и първата книга, която я разплака.
Когато един беден пациент умира заради небрежността на един от новите му колеги от лекарската аристокрация, доктор Менсън най-после реагира — коленичи пред Кристин и ѝ иска прошка. Менсън решава да скъса с този суетен и повърхностен свят, отново да стане истински лекар и да помага на хората, независимо дали имат, или нямат пари да платят високите хонорари. И отново става прекрасният човек, какъвто е бил в началото, и отново Кристин се усмихва. Жалко, че скоро след това, както повеляваше жанрът, добрата жена умира.
Сега Дита се усмихва, спомняйки си тези страници. Още тогава осъзна, че книгите умножават многократно живота и ти позволяват да опознаеш хора като Андрю Менсън и най-вече като Кристин, жена, която не се омайва от висшето общество и парите, която никога не отстъпва от убежденията си, която е силна и защитава правдата.
Оттогава искаше да е като госпожа Менсън. Войната няма да я пречупи, защото романът показваше, че ако постоянстваш в това, което вярваш, накрая правдата, колкото и дълбоко да е потънала, изплува на повърхността. Дита кима все по-бавно с глава и сънят постепенно я оборва в скривалището ѝ сред дъските.
Когато отваря очи, бараката е потънала в мрак и тишина. За момент я обхваща паника при мисълта, че може би сирената за вечерния час е изсвирила и тя не я е чула. Ако не се върне в бараката си, това би било голямо провинение, грешката, която чака Менгеле, за да я превърне в лабораторен материал. Наостря слух и се успокоява, като чува говор на хора отвън. Чува също гласове и разбира, че те са я събудили. Говорят на немски.