Терезин, който германците упорито наричат Терезинщат, бе град, който Хитлер великодушно подари на евреите. Така твърдеше нацистката пропаганда. Дори се снима документален филм, режисиран от еврейския режисьор Курт Герон, в който се виждаше как хората работят весело в цеховете, спортуват и дори присъстват на беседи и социални дейности, и всичко придружено от глас зад кадър, който обясняваше колко щастливи са евреите в Терезин. Документалният филм показваше, че слуховете за интерниране и убийство на евреи са неверни.
След като филмът е завършен, нацистите веднага изпращат Курт Герон в „Аушвиц“, където умира през 1944 г.
Дита въздиша.
Гетото Терезин…
Еврейският съвет в Прага предложи на имперския протектор Райнхард Хайдрих различни градове за настаняването на евреите. Хайдрих обаче искаше Терезин, никой друг. И имаше непоклатимо съображение — Терезин беше град, опасан със стена.
Спомня си тъжното утро, когато побраха целия си живот в два куфара и ги довлачиха до сборния пункт, парка „Стромовка“. Чешката полиция ги ескортира до гара „Бубни“, за да се увери, че ще се качат на влака за Терезин.
Намира в главата си снимка от ноември 1942 г. Баща ѝ помага на дядо ѝ, стария сенатор, да слезе от влака на гара „Бухосовице“. В дъното се вижда баба ѝ, която наблюдава внимателно маневрата. Лицето на Дита има гневно изражение при вида на биологичния упадък, който връхлита дори най-здравите и енергични хора. Дядо ѝ преди време приличаше на каменна крепост, а сега се бе превърнал в пясъчен замък. На снимката вижда и майка си, една крачка назад, с онзи неин неутрален поглед, преструвайки се, че всичко е наред, опитвайки се да не привлича вниманието. Вижда и себе си на тринайсет години, по-малка и странно дебела. Майка и я бе накарала да облече няколко пуловера един върху друг. Не заради студа, а защото им позволяваха да носят в куфарите само по петдесет килограма на човек, а по този начин можеха да пренесат малко повече. Баща ѝ беше отзад. „Казах ти, Едита, да не ядеш толкова фазани“, каза ѝ с онази негова сериозност, с която се шегуваше.
В този албум от Терезин първата снимка, която очите ѝ архивираха, след като прекоси полицейския пост при входа под арката с надписа Arbeit macht frei („Трудът ще ви направи свободни“), бе на един динамичен град. Място с изпълнени с хора булеварди, болница, пожарна, кухни, работилници, детска градина. Терезин имаше включително собствени полицаи евреи ghettowache7, които се разхождаха с куртките и с тъмните си фуражки като всички останали полицаи на света. Но ако човек се вгледаше по-внимателно в суетнята на хората, си даваше сметка, че това, което носят, са кошници без дръжки, разнищени одеяла, часовници без стрелки… Мисли си, че да живееш сред счупени вещи е знак за прекършен живот. Хората сновяха нагоре-надолу, сякаш бързаха за някъде, но разбра, че колкото и бързо да вървяха, накрая винаги се сблъскваха със стената. Точно това беше измамата.
Терезин беше град, където улиците не водеха до никъде. Именно там видя отново Фреди Хирш, въпреки че първият спомен не беше образ, а звук. Грохот на бягащи бизони, като в романите на Карл Май в обширните американски прерии. Беше един от първите ѝ дни в гетото и още беше замаяна от пристигането. Връщаше се от работа в градините, засадени в подножието на стените, за да снабдяват гарнизона на СС.
Вървеше по улицата на път за спалното помещение, когато чу галопиране, което се приближаваше откъм една съседна улица, и тя се долепи към фасадата на един жилищен блок, за да не я прегазят, защото помисли, че може да са коне. Когато обаче зави на ъгъла, появи се голяма група тичащи момчета и момичета. Водеше я един атлетичен мъж с безукорно сресана назад коса. Тичаше с разтегливи стъпки и поздрави на минаване с леко кимване с глава. Беше Фреди Хирш. Неподражаем, елегантен дори с къси панталони и фланелка.
После мина доста време, докато го видя отново. И именно благодарение на книгите се състоя следващата им среща.
Всичко започна, когато откри, че между чаршафите, дрехите, бельото и вещите, които майка ѝ бе натъпкала в куфарите, баща ѝ бе сложил една книга тайно от нея, защото тя щеше да вдигне шум до небесата пред такова хабене на тегло. Когато майка ѝ разопакова куфара първата вечер, с изненада вдигна тежкия том и погледна строго баща ѝ.