— Вместо това можехме да вземем три чифта обувки.
— За какво са ни толкова обувки, Лизел, като не можем да ходим никъде?
Тя не му отговори, но наведе глава, за да не видят, че се усмихва. Често укоряваше мъжа си, че е мечтател, но в действителност това ѝ харесваше.
Баща ѝ беше прав. Онази книга я отведе много по-далече от какъвто и да е чифт обувки.
Легнала на нара в „Аушвиц“, тя се усмихва, припомняйки си момента, в който разтвори кориците на „Вълшебната планина“. И все едно се качи на влак, който я водеше на далечно пътуване.
В книгата се разказваше историята на Ханс Касторп, който пътува от Хамбург за Давос, в Швейцарските Алпи, за да посети братовчед си Йоахим, който се лекува в скъп санаториум от туберкулоза. В началото не знаеше дали да се отъждестви с веселия Ханс Касторп, който пристига в санаториума, за да прекара няколко дни там, или с болния и благороден Йоахим.
Да, ето ни, че седим тук и се смеем — подзе той с изкривено от болка лице, от време на време прекъсван от разтърсванията на диафрагмата си, — а ни най-малко не може да се предвиди кога ще изляза оттук, защото когато Беренс каже „половин година“, човек трябва да се готви за повече. Но тежко е, кажи ми ти не е ли тъжно това. Вече бях приет, следния месец можех да се явя на офицерски изпит. А сега се влача тук с термометъра в уста и губя време. В нашата възраст една година играе толкова голяма роля, тя носи за живота долу напредък и сума ти промени. А аз тука кисна като в блато, като в някоя вмирисана локва и те уверявам, че сравнението не е толкова грубо.8
Дита си спомня как кимаше несъзнателно, докато четеше, и още продължава да го прави на сламеника си в „Аушвиц“. Струваше ѝ се, че героите в този роман я разбират по-добре от собствените ѝ родители, защото, когато се оплакваше от всичките злощастия, които преживяваха в Терезин, те ѝ казваха да има търпение, че скоро всичко ще отмине. „Може би следващата година войната ще е свършила“, повтаряха ѝ, сякаш ѝ даваха чудесна новина. За възрастните една година беше просто резенче портокал. И родителите ѝ се усмихваха, а тя се ядосваше, защото те нищо не разбираха — в младостта една година е почти целият живот.
Някои следобеди, когато родителите ѝ бяха във вътрешния двор на сградата и разговаряха с други семейства, тя се излягаше на леглото и след като се завиеше с одеялото, се чувстваше донякъде като Йоахим, който провежда лечението си, излегнат на шезлонга в санаториума. Или пък като Ханс Касторп, който също решава да си вземе няколко дни почивка и да провежда сеансите за лежане, но не толкова стриктно, само като турист, не като болен. Касторп, който е отишъл там, за да прекара три седмици почивка, започва да възприема начина на измерване на времето в това място, където са му казали, че най-малкият престой е един месец, и където човек губи представа за часовете и за дните в рутината на храненията и на почивките, които се следват неизменно ден след ден.
В Терезин тя също чакаше, излегната, настъпването на нощта, също като двамата братовчеди, макар че вечерята ѝ беше много по-оскъдна в сравнение с петте ястия, които сервираха в интернационалния санаториум „Бергхоф“ — само парче хляб със сирене.
Сирене!, спомня си тя сега на сламеника в „Аушвиц“. На какво миришеше сиренето? На блаженство!
Там, в Терезин, дори увита в четирите пуловера, усещаше същия студ като Йоахим и болните, загърнати в одеяла на балкона на стаите си, за да дишат сухия вечерен въздух в онези планини, които имали невероятни лечебни свойства за дробовете. И почувства, също като Йоахим, излегната и със затворени очи, че младостта е само едно мигване с очи. Книгата беше много голяма, така че през следващите месеци тя съпреживя заедно с Йоахим и с веселия му братовчед Ханс Касторп общото им затворничество. Навлезе в тайните, клюките и взаимоотношенията в разкошния „Бергхоф“, в онова статично и сгъстяващо се време на болестта, взе участие в разговорите на братовчедите с други пациенти и се присъедини в известен смисъл към тях. Често преградата, която я отделяше от героите, която изолираше реалната действителност от прочетената действителност, се сливаше в главата ѝ като горещ шоколад. Реалността на книгата беше много по-истинска и разбираема от онази, която я заобикаляше в обградения със стени град. По-достоверна от кошмара на телената ограда, по която течеше ток, и газовите камери в сегашния ѝ свят в „Аушвиц“.
Едно момиче, което спеше в същата стая и на което тя не обръщаше внимание, погълната от книгата, един следобед я попита дали е чувала за „Република ШКИД“9 и за момчетата от блок Л417. Разбира се, че бе чувала за тях!
9
Приключенска, отчасти автобиографична повест от Л. Пантелеев и Григорий Белих за живота на безпризорните деца в Школата за социално-трудово възпитание „Достоевски“ в СССР. — Б.пр.