Фреди никога не могъл да забрави колко трудно му било да ги въодушеви. За разлика от малките в групите „Хавлагах“11, които имали родители със силно еврейско самосъзнание и били пристигнали изпълнени с ентусиазъм, тази друга група била съставена от свити, тъжни и апатични деца. Нито една игра не ги мотивирала, нито една от забавните истории не изтръгвала от тях усмивка, нито един спорт не будел интереса им. Едно от тях било на дванайсет години и се казвало Зденек. Имало най-дългите мигли, които Хирш бил виждал през живота си. Също и най-тъжните очи.
В края на първия ден, когато Хирш им предложил всяко дете да каже на кое място би искало да бъде в този ден на септември 1939 г., Зденек отговорил, че би искал да е на небето, за да може да види родителите си. Били арестувани от Гестапо и баба му казала, че никога повече няма да ги види. Зденек седнал и повече не продумал. Някои от групата, които били много сериозни до момента, се разсмели с онази липса на такт, която често проявяват децата. Да се подиграваш на другите е начин да поставиш лепенка върху собствените си страхове.
Един следобед отговорникът за младежките дейности в Еврейския съвет в Прага извикал Хирш при себе си. Обяснил му, че нацисткият обръч се затяга, границите се затварят и скоро ще бъде невъзможно да евакуират хора от Прага. Затова първата група „Хавлагах“ трябвало да замине веднага, в следващите двайсет и четири часа. Попитал го дали би искал, като старши инструктор, да придружи децата.
Това било невероятно предложение. Можел да замине, да се спаси от ужаса на войната и да отиде в Израел, както винаги бил мечтал. Да замине обаче означавало да изостави групите, с които вече бил започнал да работи в „Хагибор“, да се откаже от една задача, която смятал за много важна за тези деца в Прага, подложени на забрани, лишения и унижения. Да замине означавало да изостави Зденек и останалите. В този момент си спомнил какво е означавал за него ЕСС в Аахен, след като бил изгубил баща си и се чувствал изгубен — там намерил мястото си в света.
— Всеки друг би се съгласил да замине — разказва ѝ Мириам. — Но Хирш не искал да бъде като другите. Затова отказал и останал в „Хагибор“.
Отговорникът за младежта в съвета кимнал бавно с глава и двамата потънали в мълчание, сякаш пресмятали последиците от това решение. Било невъзможно да ги пресметнат. Бъдещето никога не може да се пресметне.
— Хирш е могъл да замине, но останал. Това ми го каза един служител в Еврейския съвет в Прага.
— Чувствам се виновна, че се усъмних в него.
Мириам въздиша и дъхът ѝ се превръща в бяла пара. В този момент прозвучава сирената и всички трябва да се приберат в бараките.
— Едита…
— Да?
— Утре кажи на Хирш за доктор Менгеле. Той ще знае какво трябва да се направи. За останалото…
— Ще бъде наша тайна.
Мириам кима с глава и Дита се затичва, почти лети по замръзналата кал. Все още изпитва силна болка в онези дълбоки пластове на най-интимните чувства, където дори самите ние не искаме да се ровим твърде много. Важното обаче е, че Хирш е с тях. И макар да ѝ е мъчно, че е загубила един принц, изпитва облекчението, че е спечелила един ръководител.
13
Няколко бараки по-нататък, в блок 31, Хирш провежда друг разговор. Говори с празните табуретки.
— Направих го. Направих каквото трябваше.
Собственият му глас, който отеква в тъмнината на бараката, му се струва чужд.
Казал е на този красив берлинчанин повече да не идва. Би трябвало да се чувства горд от себе си, дори щастлив заради победата на волята над инстинктите. Но не е така. Би предпочел да харесва жените, като всички порядъчни мъже, но явно има нещо сгрешено в тялото му.
Може би някоя обратно поставена част или нещо подобно… Излиза от бараката и съзерцава с тъга пейзажа от кал, бараки и наблюдателни кули. На светлината на електрическите крушки различава две фигури една срещу друга, всяка от своята страна на оградата. Това са Алис Мунк и регистраторът от карантинния лагер. Термометърът сигурно показва нула градуса, но те не усещат студа. Или пък, ако го усещат, го споделят, за да стане по-поносим. Може би любовта е това — споделянето на студа.
Барака 31 е тясна и шумна, когато децата са там, но изглежда огромна и печална, когато я напускат. Без децата тя престава да е училище. Превръща се в празен обор, в който се вмъква студът. За да се стопли, той се просва на земята и започва да прави коремни преси. Трябва да изтощи тялото си, за да го укроти. За него любовта още от юношеството е била постоянен източник на проблеми. Природата му упорито е настоявала да пренебрегне това, което му диктува умът. Винаги е бил дисциплиниран във всичко и сега изпитва дълбоко разочарование, че не е имал достатъчно силна воля, за да пречупи най-скритите си инстинкти.
11
Доктрина, възникнала в началото на 30-те години на XX в. и поддържана от различни ционистки организации. Основните ѝ принципи са укрепването и въздържането от отмъщение спрямо арабски групировки, които нападали еврейските селища по време на Британския мандатен период в Палестина. — Б.пр.