Дита кима с глава и си тръгва мълчешком. Има ли Бог, има и дявол. Те са пътници по една и съща железопътна линия — единият в една посока, а другият — в противоположната. По някакъв начин доброто и злото се уравновесяват. „Как ще знаем, че това, което вършим, е добро, ако не съществува злото, за да можем да сравняваме и да видим разликата?“, пита се тя. Мисли си, че на никое друго място в света демонът не се чувства толкова удобно, колкото в „Аушвиц“.
Луцифер дали си подсвирква оперни арии?
Тъмно е и единствено вятърът свири. Тръпка пробягва по тялото ѝ. Вижда някаква фигура близо до оградата, под сноп светлина. Лампите в „Аушвиц“ имат странна извита форма, като на змии. Това е жена, която говори с някого от другата страна. Разпознава една от помощничките, най-голямата и най-хубавата от всички, Алис. Веднъж беше дежурна с нея в библиотеката. Разказа ѝ как се е запознала с регистратора Розенберг и няколко пъти натърти, че са само приятели, макар че нея това изобщо не я интересуваше.
Пита се за какво ли си говорят. Останало ли е нещо, за което да се говори? Може би само се гледат и си говорят красиви думи, от онези, които си казват влюбените. Ако Розенберг беше Ханс Касторп, а Алис беше мадам Шоша, той би коленичил от своята страна на оградата и би ѝ казал: „Познах те“, както ѝ каза в нощта на карнавала, когато най-после беше искрен с нея. Обясни ѝ, че влюбеността е да видиш някого и внезапно да го разпознаеш, да знаеш, че това е човекът, когото винаги си чакал. Пита се дали и тя някога ще има такова предчувствие.
Замисля се отново за Розенберг и Алис. Какви отношения може да се поддържат с някого, който е от другата страна на оградата? Не е много сигурна. В „Аушвиц“ най-странните неща са нормални. Тя самата ще бъде ли способна да се влюби в някого, който е от другата страна на мрежата? Нещо повече — в това адско място, където нацистите са пратеници на сатаната, любовта може ли да вирее изобщо? Изглежда, може, защото Алис Мунк и Руди Розенберг са там, въпреки студа и вятъра, неподвижни, сякаш са пуснали корени в земята.
Бог е позволил да съществува „Аушвиц“, така че може би не е непогрешим часовникар, както са ѝ казвали. Но също е вярно, че в най-вонящия тор растат най-красивите цветя. Може би Бог не е часовникар, а е градинар.
Бог сее, а дяволът реже с коса, която поваля всичко.
Кой ще спечели този мач на луди? — пита се.
16
Докато върви към бараката работилница на баща си, учителят Ота Келер обмисля коя от многобройните истории, които пази в главата си, да разкаже този следобед на децата. Би искал някой ден да публикува книга с тези разкази за Галилея, които измисля, за да забавлява дечурлигата от блок 31.
Толкова неща има да се правят!
Само че войната ги е хванала в капана си. Преди време вярваше в революциите и в справедливата война.
Беше толкова отдавна…
Възползва се от обедната почивка, за да види баща си, който яде супата си пред бараката работилница, където занитва ремъци на манерки за германската армия. Възрастен е и са го лишили от всичко, което е бил преди войната, но старият господин Келер не е изгубил желание да живее. Дори предната седмица изнесе кратък концерт като тенор в дъното на бараката преди вечерния час. Ота признава, че макар гласът му да е отслабнал, продължава да пее като професионалист. Мъжете го слушаха охотно, дори с удоволствие. Сигурно са си мислели, че е стар бохем, може би леко смахнат пенсиониран артист. Малцина знаеха, че Рихард Келер е бил доскоро известен пражки предприемач, собственик на процъфтяваща фабрика за дамско бельо, която е давала работа на петдесет души.
Водеше стриктно финансите на фабриката, но неговата страст беше операта. Някои предприемачи повдигаха учудено вежди, когато научеха за прекомерното увлечение по трелите на господин Келер, който даже вземаше уроци по пеене. На неговата възраст! Коментираха го с известно презрение на сбирките на клуба, не им се струваше редно за сериозен фабрикант.
Ота обаче смята, че баща му е най-сериозният човек на света, затова и винаги пее, било на висок глас, било тихичко. Когато пратеникът на Еврейския съвет съобщи в спалното помещение в Терезин, че ги депортират в „Аушвиц“, едни закрещяха, други заплакаха, трети заудряха стената с юмруци. Баща му запя тихичко ария от „Риголето“, от сцената, в която отвличат Джилда и херцогът на Мантуа е обзет от мъка: Ella mi fu rapita! Parmi veder le lagrime…12 Тембърът му беше най-тъжният, най-нежният. Може би затова всички млъкнаха и остана да звучи само гласът му.