Алис изтичва към него и го сграбчва за ръката. Един есесовец им изкрещява, че жените и мъжете трябва да се разделят.
— Männer hier und Frauen hier!14
Около него се сипят удари с палки и кръвта опръсква калта. Алис се отдръпва от Руди, без да откъсва очи от него, без да престава да се усмихва тъжно. Блъскат я към една група затворнички и бързо ги отвеждат към един камион, спрял на входа на лагера. Пристигат още коли и се образува колона от камиони със запалени двигатели.
Опитва се да излезе от тълпата, преди да го повлече и да го погълне. Надзирателите с палките и есесовците с автоматите следят никой да не избяга, като блъскат и ритат онези, които се опитват да го направят. Той пъха цигара в устата си, за да си придаде спокоен вид, и разблъсква затворниците около него, за да си проправи път към един капо, когото познава и който стои в периметъра на кръга. Преди капото да вдигне палката си, за да го накара да се върне в групата, Руди му извиква, че е секретар на барака 14…
Капото е германец, който носи отличителния знак на криминалните затворници. Поглежда го за миг сред водовъртежа от хора. Разпознава го и ръката му с палката застива във въздуха. Прави жест на войника с автомата и го пускат да излезе. Един мъж сграбчва сакото на Розенберг, опитвайки се да излезе с него, но войникът го удря с дулото в ребрата. Чува го, че се моли. Не се обръща. Отдалечава се, като се опитва да си придаде невъзмутим вид, но краката му се подкосяват.
Докато върви към бараката си, до него долитат виковете, заповедите, риданията, захлопванията на вратите на камионите, шумът от гумите, които се плъзгат по калта, от моторите, които се отдалечават. Мисли за Алис. Припомня си очите ѝ на кошута, когато го погледна за последен път, и разтърсва глава, сякаш иска да се освободи от спомена, за да не му тежи. Върви все така бързо и когато стига до стаята си, се затваря в нея.
Не е документирано дали Рудолф Розенберг е плакал.
Дита лежи будна на нара. Всички жени са будни. Преди известно време бе царяла пълна тишина, след което се бе разнесъл шумът от скърцащи спирачки по влажната земя и от камиони, които спираха на пътя, без да угасят моторите. Още и още камиони.
После нощта се пръска. В съседния лагер избухват виковете, свирканията, риданията, молбите, призоваването на един отсъстващ бог. Сред виковете се долавя някакво шумолене, един характерен звук от вървящо човешко множество. И скоро се чуват захлопванията на вратите на камионите и веднага след това изскърцването на металните резета. Ужасените викове са заменени от ридания, жални стонове, шум от стотици гласове, които се смесват в неясен хаос от писъци.
В семейния лагер никой не спи. Не говорят, лежат неподвижно. Когато някоя в бараката на Дита пита на глас какво става, какво ще стане с тях, другите ѝ шъткат раздразнено и я карат да млъкне. Настояват да се пази пълна тишина, за да чуят какво става, или пък си мислят, че така есесовците няма да ги чуят, няма да ги забележат и ще ги оставят да живеят на жалките си прогнили сламеници. Поне още малко.
Металическото потракване на резетата продължава и гласовете постепенно заглъхват. Шумът на двигателите се променя — знак, че първите коли, натоварени с хора, потеглят. И тогава Дита, майка ѝ и останалите жени в бараката чуват музика. Може би е халюцинация, предизвикана от собствената им мъка. Но след малко музиката се засилва. Това са гласове, които пеят и вече заглушават дрезгавия шум на двигателите. Една жена го изрича на глас и други го повтарят, сякаш трябва да го кажат на останалите или на самите себе си, за да повярват — затворниците пеят. Жените и мъжете, които камионите отвеждат и които знаят, че ще умрат, пеят.
Различават чешкия химн Kde domov muj15. От друг камион, който минава, се разнася еврейската песен Hatikvah16, а от трети — Интернационалът. Музиката звучи пресекливо, като при бягство, отслабва с отдалечаването на камионите и гласовете постепенно заглъхват. Тази нощ хиляди гласове угасват завинаги.
В нощта на 8 март 1944 г. 3792 затворници от семейния лагер БIIб са умъртвени в газовите камери и изгорени в крематориум III на „Аушвиц-Биркенау“.
20
Сутринта не изчаква виковете на капото, за да стане, защото дори не е заспивала. Майка ѝ я целува и тя скача от нара, за да отиде на сутрешна проверка в блок 31, както всеки ден. Макар че денят не е като другите. Половината от хората, които са били край нея, са си отишли и няма да се върнат.