Иван Сестримски
Биографична скица на Теодор Траянов
Както е известно, ние знаем по нещо за историята на нашите семейства и родове най-често по не особено достоверни устни сведения и предания, които обикновено достигат до дядото и в по-редки случаи до прадядото. По-нататък веригата на рода се губи в мрака на вековете. Такъв е случаят и с данните за семейството на Т. Траянов1, което ще да е било едно от будните еснафски семейства и Скопие, създало навярно цели поколения от добри потомствени занаятчии — кожухари.
Засега ние притежаваме отделни по-сигурни данни само за дядото на поета — Тодор Стефанов Траянов, роден през 1831 година в Скопие. Той е бил грамотен човек, завършил местното училище, занимавал се също с кожухарство, което е определило и прякора му — Тодор Кюркчията. През 1853 година младият кюркчия се оженил за София Тодорчева, починала в 1901 година в София. Разбира се, любознателният и предприемчив скопски майстор не се задоволявал с положението си на обикновен занаятчия, който от зори до мрак работи на дюкяна си и чака да го споходят купувачи. Той обикалял близките села и паланки, където продавал произведенията на своя труд. Нещо повече — той посещавал и прочутия панаир в Липиска (Лайпциг), за да търгува със своите кожухарски изделия. Но всяко такова пътуване по онова време е било истински подвиг, свързан с много несгоди и рискове. Особено в пределите на турската империя, в която разбойничеството е било истинска напаст. По тази причина майстор Тодор бил принуден да откарва стоката си, натоварена на катъри, съпровождан от въоръжени пазачи албанци, на които заплащал. Така че дядото на поета бил едновременно и занаятчия, и търговец, чието материално положение не ще да е било лошо. Като един от по-първите граждани на Скопие, имал хубава къща и носел „френкски дрехи“. Несъмнено неговата любознателност ще е надхвърляла културното любопитство на един обикновен грамотен занаятчия, защото широките му книжовни интереси са го подтиквали да купува разни книги — било книги с религиозно съдържание, било учебници и други издания на български език, каквито е могло да се намерят в онова малокнижно време. Получавал също и някои списания и вестници, излизали в Цариград и другаде из Българско. С една дума, той притежавал собствена библиотека — един знаменателен факт, който красноречиво говори за духовните ламтежи на един буден род — направил по-късно с поезията на Т. Траянов своя голям влог в българската култура. (Този род е дал и други дейци на изкуството — пианисти, режисьори и пр. Един от братята на Т. Траянов също пише и публикува стихове, които подписва с псевдонима Траян Тъмен.) Естествено дейният скопски кожухар установява връзки с някои видни дейци на Българското възраждане като например Кузман Шапкарев — тоя неуморим събирач и издател на народното художествено слово, един от ревностните представители на българската фолклористика. Така Тодор Стефанов Траянов станал деец на културно-просветното поприще в родния си град — той е училищен настоятел, усърден читалищен работник, защитник на българския език и българската просвета по време, когато чуждата пропаганда води ожесточена борба против тях. Не по-малка била и дейността му като участник в усилията на народа да освободи българската църква от опеката на цариградската гръцка патриаршия, да извоюва своя църковна независимост. Всичко това довело до заточаването му в гр. Елбасан — Албания. По-късно, след Освободителната руско-турска война, отново взел участие в борбата за народни правдини в Македония. Към края на живота си дядото на поета се преселил в София, където починал през 1903 година.
В това любознателно и напредничаво семейство расте и се развива бащата на поета — Васил Тодоров Траянов, роден на 30 януари 1855 година в Скопие. Сега времето е друго, условията за учене са далече по-добри и невръстният книголюбец няма да се задоволи със знанията, които му дава училището в родния град. Неговата жажда за наука го отвежда далече, чак на брега на Дунава, в Свищов, известен като голям просветен и търговски център по онова време. Свищовското училище и неговите учители се славили из цяла България. След като завършва с отличен успех училището в богатия крайдунавски град, който притежава свое дейно читалище и свой театър, Васил Тодоров Траянов се връща в Скопие. Получил едно сравнително добро за времето си образование, той се насочава към учителското поприще и в продължение на две години е преподавател в скопското класно училище. Но след Освобождението на България той напуска родния си край, напуска и професията си и се установява в Пазарджик, където е назначен за съдебен следовател. През 1878 година се оженва за Елена Тодорова Лютова от гр. Велес, учителка в пазарджишкото класно училище, която по майка е от полски произход. Току-що завършила американския колеж в Цариград и Самоков, младата учителка е високо културна девойка с подчертан интерес към света на изкуството и книгите. Именно тук, в Пазарджик, в така наречената Гьолмахала се ражда първият син на младото интелигентно семейство — Тодор, бъдещият поет. Ала семейството на съдебния следовател не се задържа дълго в Пазарджик. Служебната кариера на Васил Тодоров Траянов го принуждава да се мести от град на град — след Пазарджик идва Пловдив, после Видин, Силистра, Трън, София, Сливен, Стара Загора, Нова Загора, Цариброд и отново София. През това време заема разни длъжности в съдебното ведомство — съдебен следовател, прокурор в околийски съд, прокурор в окръжен съд и на края бива назначен в прокуратурата на Софийския апелативен съд. След това работи като адвокат до 1933 година. Умира в София през 1938 година.
1
Крайно оскъдни са биографичните данни за Т. Траянов, поместени в печата. Те се състоят от по няколко реда. Не по-богата е и документацията, запазена до днес за автора на „Пантеон“. По тази причина публикуваме по-подробна биографична скица. Голяма част от изнесените тук данни за Т. Траянов получихме от брат му Крум В. Траянов и сина му Д-р Асен Траянов