Пътят стана по-стръмен и скалите — по-едри. Но сега разстоянието между семейството на Кино и следотърсачите бе малко по-голямо. Като изкачи първото възвишение, Кино спря да почине. Покатери се на един объл камък и погледна назад в трептящата далечина, но не видя нито враговете си, нито дори високия ездач, яхнал кон сред храстите. Хуана приседна в сянката на облия камък. Тя вдигна шишето с вода към устните на Койотито; малкото сухо езиче лакомо загълта. Хуана погледна Кино, когато той се върна; тя забеляза, че той гледа глезените й, изпорязани и изподраскани от камъните и храстите, и бързо ги закри с полата си. После подаде шишето на Кино, но той поклати глава. Очите й блестяха на умореното лице. Кино навлажни с език напуканите си устни.
— Хуана — рече той, — аз ще продължа напред, а ти ще се скриеш. Те ще ме последват сред планините и когато ги отвлека далеч, ще тръгнеш на север за Лорето или за Санта Розалия. Сетне, ако им се изплъзна, ще дойда при теб. Това е едничкото спасително средство.
Тя спря за миг поглед върху очите му.
— Не — каза тя. — И ние ще дойдем с теб.
— Аз мога да вървя по-бързо сам — рече той грубо. — Ще изложиш детето на по-голяма опасност, ако тръгнеш с мен.
— Не — упорствуваше Хуана.
— Трябва да ме послушаш. Така е по-умно и такава е моята воля — каза той.
— Не — отвърна пак Хуана.
Тогава Кино потърси в очите й слабост, страх или нерешителност, но не откри това, което търсеше. Очите й ярко блестяха. Той сви безпомощно рамене, ала вече бе получил сила от нея. Когато двамата тръгнаха отново, бягството им вече не беше паническо.
Местността, която се издигаше пред планините, бързо се промени. Сега тук имаше дълги гранитни блокове с дълбоки пукнатини между тях и Кино вървеше ту по голите скали, по които не оставаха никакви следи, ту скачаше от издатина на издатина. Той знаеше, че там, където дирите му се прекъснат, следотърсачите ще се въртят и ще губят време, докато ги намерят отново. Затова вече не вървеше направо към планините, движеше се на зигзаг и от време на време се връщаше обратно на юг, оставаше следи и сетне тръгваше пак към планините по голите скали. Теренът бе станал по-стръмен и Кино леко се задъхваше, като вървеше.
Слънцето се сниши над голите скалисти зъбери на планините и Кино се упъти към една тъмна и сенчеста клисура.
Ако в тази местност имаше изобщо някаква вода, тя щеше да бъде там, където той виждаше въпреки голямото разстояние слаба зеленина. И ако в гладката камениста планинска верига се намираше някакъв проход, трябваше да го търсят пак там, в тази дълбока клисура. Такова намерение бе опасно, защото следотърсачите също щяха да се сетят за това, но празното шише за вода бе по-силно от предпазливостта. И тъй като слънцето бе вече ниско, Кино и Хуана с изтощени сили се закатериха по стръмния склон към клисурата.
Високо в сивите каменисти планини, под една намръщена чука, бълбукаше из една цепнатина в скалите малко поточе. То черпеше водите си през лятото от запазилия се на сянка сняг и от време на време съвсем пресъхваше; течеше по голи скали и по дъно, застлано със сухи водорасли. Поточето все пак пресъхваше рядко и обикновено течеше със слаба струйка — студено, бистро и прекрасно. След обилни дъждове то се превръщаше в пълноводен поток и с грохот плискаше пенливите си води надолу по планинската клисура. Но през по-голямата част от годината се точеше като слаба нишка.
Образуваше бълбукащо вирче, падаше от него от хиляда стъпки8 височина в друго вирче, а то, като прелееше, падаше в трето и така все надолу и надолу, докато достигнеше каменистата местност в подножието на планините, където изчезваше напълно. Всъщност нямаше какво да изчезне, защото всеки път, когато поточето падаше от някой ръб, жадният въздух го поглъщаше, а от пръските му около вирчетата се хранеше сухата растителност. Животните идваха тук от цели мили да пият от малките вирчета: диви овци, елени, пуми, еноти и мишки — всички те идваха да пият вода. Птичките, които прекарваха деня сред храстите, привечер долитаха при малките вирчета, подобни на стъпала по планинската клисура. Край тънката струя на поточето, където се бе събрала достатъчно пръст, за да държи корени, растяха групи растения — диви лози, ниски палми, венерини коси, хибискуси и висока степна трева с пухчета по стъблата, издигащи се над острите листа. Във вирчетата живееха жаби и бръмбари плувци, водни червеи пълзяха по дъната им. Тук, при тези малко на брой плитки вирчета, идваха всички, които обичаха водата. Дивите котки ловяха тук плячката си, разпръскваха наоколо перушина и лочеха вода с окървавените си муцуни.