— Тогава Антеак…
— Сестринството и аз владеем в еднаква степен способността да разпознаваме лицетанцьорите. А Антеак… Да, тя се справя много добре.
— Никой не вярва на тлейлаксианците — каза Хви. — Защо не бяха изтребени още на времето?
— На специалистите са нужни както техните способности, така и слабите им страни. Хви, изненадваш ме. Никога не съм подозирал, че имаш такива кръвожадни помисли.
— Тлейлаксианците са прекалено кръвожадни, за да ги приемем за човешки същества… Те не са хора!
— Уверявам те, че човешките същества могат да бъдат не по-малко жестоки. Имало е случаи, когато и аз съм бил жесток.
— Знам, господарю.
— След предизвикателство — добави той. — Но единствените хора, които съм обмислял да премахна, са от „Бин Джезърит“.
Смайването й бе прекомерно, за да го изрази с думи.
— Все пак те са прекалено близко до онова, което трябваше да бъдат — добави Лито.
Тя успя да възстанови гласа си:
— Устната История твърди, че…
— Да, религията на светите майки. Някога те проектираха и изготвяха специфични религии за точно определени общества. Наричат го инженеринг. Как ти се струва?
— Безчувствено.
— Наистина. Резултатите съответстват на грешката. Дори след всички амбициозни опити за екуменизъм9, из цялата империя са се нароили безброй богове, по-малки божества и набедени пророци.
— Господарю, вие променихте нещата.
— Отчасти. Хви, боговете умират трудно. Доминира моят монотеизъм, но първоначалният пантеон се е запазил и преминал в нелегалност с най-различна маскировка.
— Повелителю, в думите ви чувствам нещо… — тя поклати глава в знак на отрицание.
— И моята ли преценка е бездушна като тази на Сестринството?
Потвърди с кимване.
— Свободните обожествиха баща ми, великия Пол Муад’Диб. Макар че той не искаше да го величаят.
— Но свободните…
— Дали са били прави? Скъпа моя Хви, те бяха чувствителни към властта и лакоми да поддържат своя възход.
— Господарю, намирам го за тревожно…
— Мога и сам да го забележа. Не ти харесва идеята, че е възможно толкова лесно да станеш бог.
— Звучи ми прекалено опростено — в гласа й имаше сдържаност и внимателно опипване на почвата.
— Уверявам те, че не всеки би могъл да го стори.
— Но вие намекнахте, че сте наследили божествената си същност от…
— Никога не го внушавай на някоя от Говорещите с риби. Тяхната реакция срещу ерес е много жестока.
Хви се опита да преглътне със стиснато гърло.
— Казвам ти го единствено с цел да те предпазя — добави той. Гласът й прозвуча плахо:
— Благодаря, господарю.
— Началото на моята божественост дойде, когато заявих на свободните, че вече няма да давам мъртвата вода на племената. Чувала ли си за мъртвата вода?
— В дните на Дюн това е била водата, която извличали от телата на умрелите.
— Да, явно си чела Ноуъ Аркрайт.
Тя леко се усмихна.
— Обявих на моите свободни, че водата ще бъде посвещавана за върховно божество, което не назовах по име. Все пак можеха да я контролират благодарение на моята щедрост.
— Сигурно по онова време водата е била твърде ценна.
— Много, наистина много! А аз в качеството си на пратеник на безименното божество облекчих достатъчно водния режим от почти три хиляди години насам.
Тя захапа долната си устна.
— Все още ли звучи като бездушна преценка?
Хви кимна утвърдително.
— Това отмина. Когато дойде време да се освети водата на сестра ми, направих едно чудо. Гласовете на всички атреиди заговориха от урната на Гани. По такъв начин свободните откриха, че аз съм тяхното Върховно Божество.
След последното откровение иксианката боязливо запита:
— Господарю, не ми ли внушавате, че всъщност вие не сте бог?
— Просто намеквам, че не играя на жмичка със смъртта.
Тя внимателно го наблюдава в продължение на няколко минути, преди да отговори по начин, който го убеди, че е разбрала вложения от него смисъл. Реакцията й засили още повече изпитваната от Лито симпатия и привързаност.
— Вашата смърт няма да бъде като на останалите — каза тя.
— Драгоценна Хви.
— Питам се, защо не се страхувате от присъдата на истинско Върховно Божество…
— Съдиш ли ме?
— Не, но се боя за вас.
— Помисли за плащаната цена. Всяка частица от мен ще отнесе по малко от съзнанието ми, заключено в нея — погубено и безпомощно.
Хви постави и двете си шепи пред устата и се загледа право в него.