— Харесва ли ти мястото? — попита Сиона, след като скочи до него.
— Изглежда приятно.
Тя погледна към Инмеир, когато пилотиращата и останалите гвардейки се присъединиха към тях на тревата.
— Кога се връщаме в Онн?
— Ти няма да дойдеш — отговори хладно Инмеир. — Наредено ми е да те заведа в Цитаделата. А командирът ще се върне обратно.
— Разбирам — кимна Сиона. — Кога ще тръгнем?
— Утре на разсъмване. Ще поговоря с вожда на селото за някакви квартири. — Амазонката им обърна гръб и се отправи с енергична крачка нататък.
— Гойгоа — повтори Айдахо. — Странно име. Какво ли е било тук по времето на Дюн?
— Представи си, че знам — заяви Сиона. — На старите карти е отбелязано като Шулок, което ще рече „място, обитавано от духове“. Устната История твърди, че са били извършвани жестоки престъпления, преди да бъдат унищожени всички негови обитатели.
— Джакуруту — пошепна Айдахо, спомняйки си старите легенди за крадците на вода. Огледа се наоколо, търсейки дюни с техните гребени; нямаше нищо, освен двама възрастни мъже с миролюбиви лица, идващи с Инмеир. Носеха избелели сини панталони и дрипави ризи. И двамата бяха боси.
— Познавал ли си преди мястото? — попита го Сиона.
— Само като име в една легенда.
— Някои казват, че тук още бродят духове — добави тя, — но аз не го вярвам.
Инмеир спря до Айдахо и даде знак на двамата боси мъже да почакат зад нея.
— Жилищата са бедни, но подходящи за целта — каза тя, — освен, ако някой не поиска да остане в една от частните резиденции.
Довърши фразата си, обръщайки се към Сиона.
— Ще решим по-късно — рече Сиона и хвана ръката на голата.
— Командирът и аз искаме да се разходим из Гойгоа.
Инмеир се накани да каже нещо, но замълча. Айдахо пусна Сиона пред себе си, минавайки покрай втренчените лица на двамата местни жители.
— Ще пратя две от стражата с вас — извика Инмеир.
Сиона спря и се обърна:
— Нима има някаква опасност в Гойгоа?
— Тук е много спокойно — обади се единият от мъжете.
— Тогава не ни трябват стражи — заяви тя. — По-добре ги прати да пазят топтера.
И отново пое към селото, хванала Айдахо за ръка.
— Добре — каза той, освобождавайки дланта си от нейната. — И все пак какво е това място?
— По всяка вероятност ще го оцениш като тихо и кротко. Не прилича по нищо на някогашния Шулок. Много е спокойно…
— Май кроиш някакъв план — процеди Айдахо, крачейки редом с нея.
— Винаги са ми казвали, че голите бълват въпрос след въпрос — отбеляза Сиона. — Аз обаче също имам какво да питам.
— Така ли?
— Как изглеждаше Лито като мъж по твое време?
— Кой от тях?
— Да, забравих, че е имало двама. Разбира се, говоря за нашия Лито.
— Беше още дете, само това знам.
— Устната История твърди, че една от по-ранните му годеници е дошла от това село.
— Годеници ли? Мислех…
— Когато все още е бил мъж. Станало е след смъртта на сестра му, но преди да започне да се изменя в червей. Историята казва, че невестите на Лито изчезвали в лабиринта на императорската Цитадела, без някой да ги види по-нататък; оставали само изображения и гласове, предавани по холографски път. От хиляди години не е имал годеница.
Стигнаха до малък площад в центъра на селото — пространство с около петдесет метра в диаметър и басейн с чиста вода и ниски стени в средата. Сиона прекрачи стената и седна на каменния перваз, после потупа с ръка мястото до себе си, давайки знак на Айдахо да я последва. Той се огледа внимателно наоколо, отбелязвайки как любопитни очи надничат иззад запердените прозорци и как децата сочат към тях и си шепнат. После се обърна и погледна надолу към Сиона.
— Все пак, що за място е това?
— Вече ти казах. А сега пък искам да науча от теб що за човек беше Муад’Диб.
— Най-добрият приятел, когото можеш да имаш.
— Значи Устната История казва истината, но в нея халифатът на наследниците му е назован Деспозини7, което в определен смисъл звучи зловещо.
Провокира ме — помисли Айдахо.
Усмихна се едва-едва, правейки догадки за мотивите на нейното любопитство. Видът на Сиона беше на очакваш важно събитие човек — обезпокоена, дори уплашена… макар и с известна отсенка на въодушевление и някаква особена гордост. Изглежда нищо от казаното досега не беше повече от маловажни дреболии, от начин за запълване на времето, докато… Докато какво?