Обещаваш ли ми, че ще пишеш? Дори и когато нямаш никакви новини?
Обещавам, ще каже Еста. Без да е съвсем наясно с положението си. Остротата на чувствата му е притъпена от внезапното му обогатяване със земни притежания. Бяха негови. И върху тях името му бе изписано с мастило. Щяха да се подредят в куфара (надписан с името му), сега разтворен върху пода на спалнята.
Стаята, в която — години по-късно — Рахел щеше да се завърне и да наблюдава как един мълчалив непознат се къпе. И пере дрехите си с ронлив син сапун.
С гладки мускули и с меден цвят на кожата. С морски тайни, скрити в очите му. И с една сребърна дъждовна капка на ухото.
Естапапичачен Кутапен Питър Мон.
12
Кочу Томбан
Звукът на ченда13 се беше утаил над храма и от това нощната тишина изглеждаше още по-дълбока. Самотният мокър път. Дърветата, които наблюдават. Рахел, задъхана, с кокосов орех в ръце влезе в двора на храма през дървената порта във високата бяла ограда.
Вътре се виждаха само бели стени, покрити с мъх керемиди и лунна светлина. Всичко миришеше на неотдавнашен дъжд. Мършавият свещеник бе заспал на постелка върху каменната веранда. Бронзовият дискус с монети, поставен до възглавницата му, приличаше на комиксова илюстрация на съновиденията му. Дворът беше пълен с луни, по една във всяка кална локва. Кочу Томбан беше привършил церемониалните си обиколки и лежеше завързан за дървен стълб до изпускаща пара купчина от собствените му изпражнения. Беше изпълнил задълженията си, беше изпразнил червата си и сега спеше, опрял единия си бивник на земята и насочил другия към звездите. Рахел се приближи тихо. Видя, че кожата му е по-отпусната, отколкото си я спомняше. Той вече не беше Кочу Томбан. Бивниците му бяха пораснали. Сега беше Велия Томбан. Слон с големи бивници. Рахел положи кокосовия орех на земята до него. Една гънка от груба кожа се разтвори и разкри воднистия блясък на слонското око. После пак се затвори и дългите, тежки клепачи отново призоваха съня. Единият бивник сочеше звездите.
През юни рядко се изпълнява ритуалното представление катакали. Но има храмове, които танцьорите на катакали никога не подминават. Айеменемския храм не беше от тях, но напоследък поради географското му положение много неща се променяха.
В Айеменем идваха, за да се облекчат от чувството на унижение, че са танцували в Сърцето на Мрака. Че са изнасяли съкратено представление край плувни басейни. Че са се свързали с туризма, за да се спасят от глада.
На връщане от Сърцето на Мрака танцьорите спираха в храма, за да поискат прошка от своите богове. Да се извинят, че са осакатили историите им. Че са ги осребрявали. Злоупотребявали са с живота на божествата.
В такива случаи бе добре, ако има човешка публика, но това не беше задължително.
В широкия, покрит, ограден с колони коридор, водещ до сърцето на храма, където живее Синият Бог с флейтата си, барабанистите удряха барабаните, а танцьорите танцуваха, цветните им дрехи бавно се вееха в нощта. Рахел седна с кръстосани крака и с гръб, опрян на кръгла бяла колона. Висок металически съд с кокосово масло блестеше в мъждукащата светлина на месингова лампа. Маслото подсилваше пламъка. Пламъкът палеше маслото.
Без значение беше, че историята вече е започнала, защото ритуалът катакали отдавна беше открил, че великите истории нямат тайни. Велики са историите, които си чувал, но искаш да ги чуеш отново. Можеш да се включиш в тях по всяко време и да ги следваш без затруднение. Те не те подмамват със сензации и неочакван край. Не те изненадват с непредвидими случки. Познати са ти като собствения ти дом. Като мириса на кожата на любимия. Знаеш как свършват тези истории, но ги слушаш като че ли не знаеш. Също както макар да знаеш, че един ден ще умреш, живееш, сякаш това няма да ти се случи. Във великите истории знаеш кой оживява, кой умира, кой среща любовта и кой не. И въпреки това искаш пак да го научиш.
Това е тяхната загадка и тяхната магия.
За изпълнителя на катакали тези истории са негови деца и в същото време — неговото детство. Той е израснал в тях. Те са къщата, в която е бил отгледан, полята, където е играл. Те са неговите прозорци и начинът, по който вижда. Затова, когато разказва една история, той се отнася с нея като със свое дете. Закача се с нея. Наказва я. Пуска я да хвръкне като балонче. Събаря я на земята и я пуска да се изправи пак. Смее й се, защото я обича. Може да те запрати през цели светове за няколко минути или да се застои с часове, за да разглежда някой увехнал лист. Или да поиграе с опашката на заспала маймуна. Без усилие може да премине от кланетата в една война към блаженството на жена, която мие косата си в планински поток. От новото хрумване и лукавото буйство на демона към бъбривия малайалаец, който разпространява скандална клюка. От чувствеността на кърмачка, притиснала рожба до гръдта си, към прелъстителната закачливост в усмивката на Кришна. Може да разкрие зърното тъга, скрито в щастието. Рибата на срама, притаена в морето на славата.