Стените и подът се разтърсиха. От тавана започнаха да падат парченца скала. Ракетата влезе в пещерата и ниският грохот от двигателя й стана оглушителен.
Стените на централната пещера заблестяха от изхвърления от „Томахоук“ пламък и в следващия миг ракетата избухна. Блясъкът се превърна в бяла светлина, после в червен огън. Ревът събаряше скала и пръст. Роджърс притисна длани до ушите си в безуспешен опит да заглуши звука. Видя как пламъкът обхваща централния коридор. Навсякъде отскачаха, падаха и летяха парчета от ракетата. Големи и малки осколки се блъскаха във входа на тунела и рикошираха от стените. Някои бяха остри като нож. Други представляваха безформена, димяща шлака. Повечето падаха на земята, преди да стигнат до ямите. Един от шрапнелите улучи електрическата крушка и тунелът потъна в мрак. Роджърс бе принуден да залегне с лице към стената, за да запази лицето си от ужасната топлина, която го удряше като юмрук. От високата температура всяко движение, дори дишането му причиняваше болка.
Първо заглъхна ревът, после стихнаха пламъците. Малко по-късно изчезна топлината. Генералът чу, че от ямите се разнася кашлица. Той бавно се изправи и се приближи.
— Има ли ранени?
Последваха отрицателни отговори. Роджърс протегна надолу ръка и издърпа първия войник, когото успя да хване. Беше сержант Грей.
— Помогни на другите — нареди генералът, — после прати група да открие и обезвреди бойната глава. Аз ще се погрижа за РОЦ.
— Струва ми се, че полковник Огъст вече го направи, сър.
— Какво искаш да кажеш? Къде е той?
— Полковникът не дойде с нас — каза сержантът. — Искаше да премести микробуса по-надалеч. Смяташе, че ако „Томахоук“ удари, така ще имаме повече шансове.
Роджърс му каза да помогне на другите да излязат, после се затича към централния коридор. Преди това извади пистолета от колана си, за да не го загуби.
Пещерата се беше съпротивлявала на усилията на военноморския флот на САЩ да я унищожи. Забити в стените и пръснати по пода, все още можеха да се видят тлеещи шрапнели. Картината напомни на генерала за гравюрите на Гюстав Доре9 в Дантевия «Ад». Но пещерата въпреки всичко си оставаше цяла и проходима. Той зави наляво към клисурата, като събра последните си сили, за да стигне при приятеля си.
Откри западния вход на пещерата. Но не виждаше РОЦ. Когато се приближи, погледна навън към гъстата гора, хълмовете, пламтящите парчета от ракетата и дългите, късни следобедни сенки. Микробусът не беше там. Тогава забеляза пътеката, която водеше към пътя. РОЦ беше паркиран на около двеста метра по-нататък. Огъст тичаше срещу него.
— Генерале! — извика той. — Добре ли са всички?
— Малко са поопърлени, но иначе са добре.
— Ами бойната глава?
— Пратих сержант Грей с малка група да я потърси.
Полковникът стигна при него. Той го хвана за ръцете и леко го дръпна към скалата под перваза.
— По хълмовете все още има въоръжени кюрди — каза Огъст и откачи радиостанцията си от колана. — Редник Хонда?
— Сър?
— Дай ми ефрейтор Приментайн.
Приментайн се обади секунда след това.
— Ефрейтор — каза Огъст, — добре ли са всички от група Б?
— В момента съм с тях. Евакуираха се заедно с оцелелите кюрди, преди ракетата да пристигне. Няма ранени.
— Много добре. Искам незабавно да дойдеш с още трима мъже тук при РОЦ.
— Не трябва ли първо да открием останалите вражески сили?
— Никакво преследване — отсече Огъст. — Искам всички да тръгнем с РОЦ веднага щом е възможно. Махаме се оттук.
— Да, сър.
Полковникът закачи радиостанцията на колана си и погледна към Роджърс.
— Сега трябва да получите първа помощ, да се нахраните и да си починете, генерале.
— Защо? — попита той. — Чак толкова обгорен ли изглеждам?
— Честно казано, да, сър. Наистина изглеждате. В буквалния смисъл.
На Роджърс му трябваше малко време, докато разбере какво иска да му каже. Но не се усмихна. Не можеше. Допреди малко беше изпълнен с гордост, а сега усещаше празнота. Човек не може да се смее на себе си, ако себеуважението му не е достатъчно силно, за да понесе удара. Мълчаливо се върнаха в пещерата.