— Благодаря, Стив — каза той. — Поддържай връзка с РОЦ и веднага ме уведоми, ако са чули нещо.
— Добре, шефе.
Пол изключи връзката с Бенет и погледна Хърбърт.
— И така. По всичко личи, че Майк е отишъл да разузнава на място.
Боб разсеяно натискаше копчетата на телефона на облегалката за ръце на инвалидната си количка.
— Да. Това е в стила на Майк, нали?
— Защо не е взел РОЦ? — попита Маккаски. — Тогава поне щеше да свърши по-задълбочена работа.
— Защото е знаел, че положението ще бъде опасно — отговори Худ. — Познавам го добре. Няма да подложи на риск апаратурата или екипа. И това е в неговия стил.
Пол и Хърбърт се спогледаха. Шефът на разузнаването затвори очи и кимна.
— Ще го намеря — заяви и бързо набра номера на Националната разузнавателна служба от телефона на инвалидната си количка. — Ще проверя дали Винс може да зареже всичко и да ни покаже хубава и ясна сателитна снимка на Роджърс Арабски.
— Благодаря — рече Худ и погледна Маккаски.
— Както обикновено, нали? — попита Даръл.
Той кимна. Бившият агент на ФБР знаеше процедурата. Ако някоя от групите поискаше кредит, Маккаски трябваше да попита дали другите местни и чуждестранни агенции имат средства. Ако нямаха, кого прикриваха и защо? Ако случаят беше такъв, щеше да види на компютъра какъв е техният начин на действие и да реши какъв да бъде следващият им ход и колко да чакат. Сетне Даръл и съветниците му трябваше да изяснят дали дипломацията ще предхожда друга намеса, дали извършителите ще бъдат атакувани с военна сила и какви още цели ще поразят.
— Включи и Лиз — добави Худ.
Маккаски кимна и излезе. Психологическите портрети на терористите от Близкия Изток бяха особено важни. Ако бяха мотивирани единствено от политика, като повечето кюрди те бяха по-малко склонни да извършват самоубийствени мисии. В такъв случай беше възможно да ги атакуват по въздух и по земя. Ако бяха мотивирани от религия и политика като мнозинството кюрди, терористите се чувстваха не само щастливи, но и удостоени с честта да пожертват живота си. Тогава убийците можеха да нападат навсякъде. Да носят седем-осем пръчки динамит в специално изработен колан, пристегнат с тиранти или раница, пълна с двайсет и пет — трийсет килограма пластичен експлозив, свързан с две жици за батерии, прикрепени към детониращото устройство, което обикновено държаха в джоба на панталона си и можеше да бъде задействано по всяко време, където и да се намират. От такъв вид атаки беше невъзможно да се защитиш и с такива терористи — невъзможно да се справиш. Най-отчайващото беше, че един-единствен терорист беше по-опасен от цяла група. Самотният боец беше гъвкав и притежаваше предимството на изненадата.
Хърбърт затвори телефона си.
— Винс ще се заеме със случая. За десетина минути ще използва 30-45-3 на Министерството на отбраната. Старичък е и няма инфрачервени лъчи, но ще получим хубави ясни снимки.
30-45-3 беше третият сателит, който наблюдаваше географските дължини от трийсет до трийсет и пет градуса на изток от основния меридиан. Това беше районът, който включваше Турция.
— Винс е много добър — отбеляза Пол.
— Най-добрият — отговори Боб и се изкикоти, докато караше инвалидната количка към вратата. — Стивън поне е запазил чувството си за хумор, въпреки разследването. В ковчега му имало толкова много пирони, че щял да кръсти поделението „Айрън Мейдън“2.
— Няма да позволим на Конгреса да затвори капака — обеща Худ.
— Това е хубаво от твоя страна, Пол, но ще бъде ужасно трудно да се осъществи.
— Обичам трудностите, Боб — едва-едва се усмихна той. — Затова съм тук.
Хърбърт отвори вратата, после се обърна:
— Предавам се.
Намигна и излезе.
13.
Понеделник, 17:55
Огюзели, Турция
Ибрахим и радистът Хасан стояха на ветровитата равнина, а Махмуд бе коленичил между тях. На раменете им бяха преметнати чешки автомати „Самопал“, а в кобурите на коланите — трийсет и осем милиметрови „Смит и Уесън“. Имаха и ловджийски ножове.
Ибрахим държеше оръжията на брат си, който се кланяше до земята. По смуглото лице на по-възрастния мъж се стичаха сълзи, а гласът му беше дрезгав, докато цитираше Свещения коран: