Пол знаеше, че Майк Роджърс и двамата командоси по-скоро биха умрели, отколкото да съдействат на похитителите да работят с РОЦ. Но не беше сигурен дали Катцен, Кофи или Мери Роуз щяха да пожертват живота си, за да го защитят. Нито вярваше, че генералът ще им позволи да го сторят.
— Нямаме много варианти за действие, нали? — попита Худ.
— Не.
Според установената процедура, написана от Роджърс, Кофи, Хърбърт и техните съветници, ако РОЦ попаднеше в плен, незабавната реакция беше някой да натисне копчетата „Fry“5. Едновременното натискане на Control, Alt, Del и F щеше да предизвика прилив на енергия от батериите в двигателя на РОЦ. Електрическият ток, произведен от командата, щеше да бъде достатъчен, за да изгори главното захранване на компютрите и батериите. „Изпърженият“ РОЦ щеше да се превърне в задвижван с бензин микробус. Ако поради някаква причина процедурата не успееше, екипът или самият РОЦ трябваше да се самоунищожи с всички подръчни средства. Ако противникът получеше достъп до комуникационните връзки и кодове, националната сигурност и животът на десетки агенти, действащи под прикритие, щяха да бъдат изложени на риск.
Но макар сам да бе проектирал всичко това, Роджърс бе признал, че няма начин да се разбере как би постъпил той или другите, ако някой превземеше РОЦ. Като опитен специалист по преговорите за освобождаване на заложници Хърбърт бе казал, че вероятно си заслужава да се запазят операциите, ако някои от тях могат да бъдат разменени срещу пленниците.
Но всичко това бяха само предположения. И през ум не им беше минавало, че такова нещо може да се случи.
Фаровете на микробуса присветнаха три пъти, после екранът угасна.
— Сега вече само можем да гадаем какво става там — каза Хърбърт. — В РОЦ и около него цари пълен мрак. Винс оцени положението като Приоритет А-1 и сега се опитва да получи картина с помощта на инфрачервени лъчи. Но пренастройването и на най-близкия сателит и обръщането му ще отнеме най-малко деветдесет минути.
Пол не откъсваше поглед от тъмния екран. Това беше един от най-лошите му кошмари. Всичките им планове и технологии бяха изложени на риск от онези, които Роджърс наричаше „улични побойници“. Хора, които се биеха без правила и не се страхуваха да умрат или да убият. Както Худ бе научил от стачките и бунтовете, които избухнаха в Лос Анджелис по време на мандата му като кмет, отчаянието правеше противника много опасен.
Но си напомни, че несполуките правят силните водачи още по-силни. Трябваше да преглътне чувството за вина и разочарованието и да сподави внезапно възникналото желание да излее гнева си върху нещо или някого. Налагаше се да поеме командването на екипа си.
— Боб — попита той, — във военновъздушната база „Инджирлик“ има ударна група, нали?
— Малка, но можем да я използваме само в границите на Турция. — Защо?
— Защото в екипа са включени турци. Ако Съединените щати и турските войски влязат заедно в една арабска страна, това ще се смята за акция на НАТО. Ще предизвика недоволство сред европейските ни съюзници и ще настрои приятелските арабски държави срещу нас.
— Страхотно — отбеляза Худ, сетне изчисти екрана, въведе един официален документ и започна да пише. — В такъв случай заповядвам на командосите да влязат в района.
— Без разрешение от Конгреса?
— Да. Освен ако Марта не успее да го получи през следващите деветдесет минути. Не мога да чакам.
— Добре. Аз ще заповядам на С-141В да се подготви за операция в пустинята.
— Можем да изпратим елитната част „Страйкър“ в Инджирлик, ако РОЦ остане в Турция, или в Северна, или в Източна Сирия. Ако влезе в Южна или Западна Сирия, или в Ливан, ще трябва да се погрижим да вкараме командосите в Израел.
— Израелците ще посрещнат радушно всеки, който иска да се разправи с терористите. И знам точно къде да изпратим там нашия екип.
Худ взе електронната писалка и подписа екрана. Подписът му се появи под Заповед №9 за използването на елитната част „Страйкър“. Сетне подаде команда на твърдия диск да запамети документа и се обади по електронната поща на Марта Макол и на полковник Брет Огъст, новия командир на групата „Страйкър“. Остави светлинната писалка и бавно потропа по ръба на бюрото.
— Добре ли си? — попита Хърбърт.
— Разбира се. Вероятно съм много по-добре от Майк и от горките нещастници в РОЦ.