Варлам Шаламов
Борис Южанин
В един от есенните дни на трийсета година пристигна арестантски етап — затоплен товарен вагон номер четирийсет от някакъв ешелон, който вървял на север, на север, на север. Всички пътища бяха задръстени. Железницата едвам се справяше с извозването на „разкулачените“ заедно с жените и малките деца. „Разкулачените“ ги гонеха на север и хвърляха кубанците, които никога не бяха виждали гора, в гъстата уралска тайга. Само година по-късно по чердинските леспромхози1 вече трябваше да се изпращат комисии — преселените взеха да умират, планът за дърводобива беше застрашен. Но всичко това стана после, а сега лишените от права все още се бършеха с пъстри украински кърпи, миеха се, радваха се и не се радваха на почивката и на това, че ги бавят. Бяха им забавили влака, за да направят път — на кого — на арестантските ешелони. Онези поне знаеха — като ги докарат, ще ги вземат на прицел, а после всеки от тях ще търси начин да се изхитри, да се сражава за късмета си, да се бори със съдбата. Но кубанците не знаеха нищо — нито от каква смърт ще умрат, нито къде и как. Всички кубанци бяха карани в товарни вагони. И арестантските ешелони, които бяха доста по-многобройни, също бяха карани в товарни вагони. Имаше твърде малко истински „столипински“ вагони — хем товарни, хем с отопление — така че за арестантските етапи бяха започнали да приспособяват и да поръчват на заводите обикновени вагони от някогашната втора класа. Тези арестантски вагони се наричат така по същата причина, по която централните части на Русия в Колима се наричат „континент“, макар че Колима не е остров, а област на Чукотския полуостров, обаче сахалинският говор, пътуването, което става само с параходи, с многодневно пътуване по море — всичко това създава илюзията за остров. А психологически няма никаква илюзия. Колима си е остров. От нея човек се връща на „континента“, на „Голямата земя“. И континентът, и Голямата земя са речник от ежедневието: вестникарски, издателски, книжен.
По същия начин арестантският вагон с решетките продължаваше да се нарича „столипински“. Макар че арестантският вагон на 1907 година съвсем не е такъв.
Та в списъка на товарен вагон номер четиридесет е имало тридесет и шестима затворници. Това е норма! Етапът се е движел без претоварване. В ръкописния списък, предназначен за конвоя, е имало графа „специалност“ и някаква бележка е привлякла вниманието на регистратора. „Синьоблузик“! Що за специалност е това? Не е дърводелец, не е счетоводител, не е културно-масовик, а е „синьоблузик“. Било е очевидно, че с този отговор на затворническия въпрос в лагерния формуляр арестантът иска да открои нещо, което е важно за него. Или да привлече нечие внимание. Ето го списъка.
Гуревич Борис Семьонович (Южанин), ст. п-ш. (това са буквите за „подозрение в шпионаж“), присъда три години — немислима за такъв член дори и в онези времена! — година на раждане 1900 (връстник на века!), специалност „синьоблузик“.
Гуревич беше доведен в лагерната канцелария. Мургав, остриган човек, с голяма глава и мръсна кожа. На носа му се крепеше счупено пенсне без стъкла. Някаква връзчица все още го привързваше за врата му. Нямаше нито горна, нито долна фланела, нямаше и бельо. Имаше само сини тесни памучни панталони, без копчета, очевидно чужда вещ, очевидно трампа. Естествено, че всичко му бяха взели криминалните. Залагали са чужди вещи, парцалите на „левака“. Мръсни боси крака с прораснали нокти и жалка, някак си доверчива усмивка на лицето, в големите кафяви очи, които добре познавах. Това беше Борис Южанин, прочутият ръководител на прочутата „Синя блуза“, чиято петгодишнина навремето беше празнувана в Болшой театър и недалеч от мен беше седял Южанин, заобиколен от стълбовете на синьоблузото движение: Третяков, Маяковски, Форегер, Юткевич, Тении, Кирсанов — автори и сътрудници на списание „Синята блуза“, които гледаха в устата идеолога и вожда на движението Борис Южанин и попиваха всяка негова дума.
Имаше какво да се попива: Южанин непрекъснато им говореше, в нещо ги убеждаваше, към нещо ги подканваше.
Сега „Синята блуза“ е забравена. В началото на двадесетте години й бяха възлагали много надежди. Това не беше само нова театрална форма, дадена на света от Октомврийската революция, която прерастваше в световна.
Синьоблузниците смятаха, че дори и Майерхолд не е достатъчно ляв и затова предлагаха не само нова форма на театралното действие на „Живия вестник“ — така Южанин наричаше своята „Синя блуза“ — но и цяла жизнена философия.
Според замисъла на вожда на движението, „Синята блуза“ е някакъв орден. Естетика, поставена в служба на революцията, която води и до етически победи.