В първите броеве от новия литературен сборник на списание „Синя блуза“ (за пет-шест години излязоха страшно много броеве) авторите изобщо не се подписваха, колкото и прочути да бяха (Маяковски, Третяков, Юткевич).
Имаше един единствен подпис: редактор Борис Южанин. Хонорарите отиваха във фонд „Синя блуза“ за по-нататъшно развитие на движението. Според замисъла на Южанин „Синята блуза“ не е трябвало да бъде професионална. Всяко учреждение, всяка фабрика и завод е трябвало да имат собствени колективи. Самодейни колективи.
Синьоблузите текстове изискваха прости, известни мелодии. Никакви гласове не им трябваха. Но ако се беше намирал глас, талант — толкова по-добре. Тогава синьоблузикът беше прехвърлян в „образцовия“ колектив. Те се състояха от професионалисти — временно — по замисъла на Южанин.
Южанин публично отричаше старото театрално изкуство. Той рязко се изказваше срещу Художествения театър и Малий театър, срещу самия им принцип на работа.
Театрите дълго не успяваха да се приспособят към новата власт. Южанин беше заговорил от нейно име, с обещание за ново изкуство.
В това ново изкуство основното място беше отредено на един театър на разума, театър на лозунга, на политическия театър.
„Синята блуза“ рязко се изказваше срещу театъра на преживяването. Всичко, което после се наричаше „театър на Брехт“, беше открито и показано от Южанин. Тук проблемът е в това, че след като по емпиричен път беше открил цяла поредица нови художествени принципи, Южанин не беше успял да ги обобщи, да ги развие, да ги представи на международен форум. Това беше направено от Брехт — слава нему!
Първата „Синя блуза“ излезе на клубна сцена, на комсомолска сцена през 1921 година. Пет години по-късно в Русия имаше четиристотин такива колектива. За основна база, в която да вървят целодневни постановки без прекъсване, „Синята блуза“ получи театъра „Шаноар“2 на Страстния площад — онзи същият театър, който беше съборен през лятото на 1967 година.
Черното знаме на анархистите все още се спускаше върху съседната сграда — това беше клуба на анархистите на Тверская, където съвсем до неотдавна се бяха изявявали Мамонт-Далски, Юда Гросман Рошчин, Дмитри Фурманов и други апостоли на анархизма. Способният журналист Ярослав Гамза беше взел участие в полемиката за пътищата и съдбините на новия съветски театър, на новите театрални форми.
Централните колективи бяха осем: „Показен“, „Образцов“, „Ударен“, „Основен“ — така се наричаха. Южанин удържаше равенството.
През 1923 година в „Синята блуза“ се включи и театърът на Форегер, който обаче запази своята самостоятелност.
И въпреки цялото това разрастване, въпреки цялото това движение надлъж и на шир, на „Синята блуза“ нещо не й достигаше.
Присъединяването на театъра на Форегер беше последната победа на „Синята блуза“.
Изведнъж стана ясно, че „Синята блуза“ няма какво да каже, че театралните „леви“ са привлечени повече от театъра на Майерхолд, от Театъра на революцията, от Камерния театър. Тези театри бяха запазили и своята енергия и находчивост, бяха запазили кадрите си — много по-квалифицирани от „показните“ колективи на Южанин. Борис Тенин и Клавдия Корнеева, които по-късно се прехвърлиха в „Театъра за деца“, са единствените имена, родени от „Синята блуза“. Юткевич взе да го влече киното. Третяков и Кирсанов ги привлече „Новият Леф“. Дори и „синьоблузият“ композитор Константин Листов изневери на „Живия вестник“.
Също така стана ясно, че академичните театри са се отърсили от шока и са съгласни, и дори са много съгласни да обслужват новата власт.
Зрителите се върнаха в залите със завеси, на които е нарисувана чайка, младежите хукнаха през глава към студиите на старите театрални школи.
За „Синята блуза“ нямаше място. И някак си стана ясно, че всичко това е блъф, мираж. Че изкуството си има свои надеждни пътища.
Само че това беше в края, а в началото беше пълен триумф. На сцената излизаха актьори, облечени в сини блузи и започваха спектакъла с встъпителни паради. Тези встъпителни паради бяха еднакви — като спортен марш преди футболните радиопредавания:
Ний сме синьоблузици и профсъюзници, А не кречетала, Ний сме бурмички в машината на трудещите се, От цялата земя!
С. М. Третяков от Лефа беше майсторът на тези „бурмички и гайки“. Редакторът на „Синята блуза“ също написа няколко оратории, скечове, сценки.
След парада се разиграваха няколко сценки. Актьорите бяха без грим, в „служебно облекло“ или както после щеше се казва — „без костюми“. Носеха само символи-апликации. Парадът завършваше с „финал“:
2
Така е изписано името на театъра в оригиналния текст. Театър „Ша ноар“ („Черна котка“, фр.) е известен в Москва от началото на XX век със силуетите на големи черни котки, изрисувани по прозорците, гледащи към централната улица „Тверская“. — Б.пр.