— За вас е.
Дебелият изгледа удивено мобилния телефон и веждите му се вдигнаха от недоумение. Той взе апарата и го допря до ухото си.
— Ало?
— Виталий Абросимов? — попита глас от другата страна на линията.
— Да. С кого говоря?
— Ще говорите с дъщеря си Ирина.
Оттатък се разнесе приглушен шум, а след това едно треперливо и боязливо гласче произнесе едва чуто:
— Ало? Татко?
— Ириша?
— Татенце! — Момичето заговори през сълзи. — Казаха ми, че ще ме убият. Ще убият мен и мама.
— Какво говориш?
— Имат оръжие, татенце. — Отново изплака. — Казват, че ще ни убият. Моля те, ела…
Изречението секна по средата и се чу обичайният продължителен звук при прекъсване на линията.
— Ириша!
Погледите на Виталий и Руслан се срещнаха през решетката — единият излъчваше уплаха и недоумение, другият — власт и непреклонна сила.
— Отвори вратата! — заповяда Руслан.
Виталий отстъпи крачка назад, изпълнен с колебание. Страхът бе изписан на лицето му.
— Кои сте вие? Какво искате?
— Искаш ли да видиш детето и жена си живи? — попита неканеният гост, докато вадеше от джоба си дигитален фотоапарат. Включи го и обърна малкия дисплей към Виталий. — Погледни тази снимка. Направена е преди час в Озерск.
Дебелият видя на дисплея образите на дъщеря си и жена си. Косите им бяха опънати назад от мъжка ръка, до гърлото им бе опряно назъбеното острие на военен нож.
— Господи!
— Отвори веднага вратата! — изрева Руслан, прибирайки апарата.
Виталий извади с разтреперани ръце ключа от джоба на панталоните си и припряно се спусна да отключва вратата. Тримата мъже нахлуха вкупом в преддверието, насочили автомати към пазача на хранилището.
— Моля ви, оставете ги на мира — помоли Виталий, отстъпвайки назад с молитвено сключени ръце. — Те нищо не са направили, оставете ги на мира.
Руслан впи черните си очи в голямата стоманена врата в дъното с ядрен символ по средата.
— Отвори хранилището!
— Не ги мъчете.
Неканеният гост хвана Виталий за реверите и го дръпна към себе си.
— Чуй ме добре, гаден плужек — изръмжа той. — Ако отвориш хранилището и алармата изсвири, гарантирам ти, че твоите момичета ще бъдат разфасовани на мига, разбра ли?
— Но аз нямам кода…
— Знам — съгласи се Руслан. — Извикай приятелчето си. Но без да будиш подозрение, нали?
Треперещ, с капки пот, избили на челото му, Виталий седна зад бюрото. С усилие пое въздух, взе телефона и набра номера.
— Миша, ела тук. — Пауза. — Да, сега. Трябваш ми. — Нова пауза. — Знам, че е късно, но ми трябваш веднага. Блин1 ела тук, ти казвам! Размърдай си задника и идвай.
Затвори телефона.
— Къде е той? — поиска да знае Руслан.
Виталий погледна към една врата встрани.
— В стаята, спи. Два часа сутринта е, все пак.
Руслан погледна към двамата мъже, които го съпровождаха, и кимна към вратата. Без да кажат и дума, подчинените му незабавно заеха позиция от двете страни на входа.
Вратата се отвори. Двамата изчакаха младежа да влезе вътре, след това го сграбчиха за ръцете изотзад.
— Но какво е това! — протестира той.
Руслан вдигна пистолета, долепи дулото със заглушителя до устните си и широко отвори очи.
— Млък!
В присъствието на въоръжен военен в преддверието младежът реши, че ще е по-добре да се подчини.
— Ти и Виталий ще отворите хранилището.
Момчето погледна недоумяващо към стоманената врата.
— Какво?
Руслан направи крачка напред и впи поглед в него.
— Чуй добре какво ще ти кажа — тихо каза той с глас, натежал от заплаха. — Знам, че има таен код, който отваря хранилището и в същото време задейства алармата. Няма да въвеждаш този код. Искам истинския, разбра ли?
— Да.
Руслан се усмихна насила и извади фотоапарата от джоба.
— Знам какво си мислиш — каза той, докато отново включваше апарата. — Твърдиш, че няма да задействаш никаква аларма, въвеждаш кода на алармената система и пет минути по-късно тук ще е пълно с хора от 3445. — Докосна с пръст слепоочието на момчето. — Лоша идея, Михаил Андреев. Лоша идея. — Обърна малкия дигитален дисплей на фотоапарата към пленника. — Тази снимка е направена преди час. Познаваш ли някого?