— Значи нищо не знаеш.
— Не.
— Тогава ще се наложи да те убия. Защо си ми, след като нищо не знаеш.
На лицето му се изписа пълно безразличие. Истинските килъри убиват точно в такова състояние. Точно с такова изражение може би е убивала самата Анка. И точно по тази причина тя се изплаши, стигна предела на страха.
— Недей… Всичко знам… — спря го тя, примряла от ужас.
— Какво знаеш?
— Казва се Зоя Кречет2… Презимето не го знам…
— Кречет — това прякор ли е?
— Не, фамилия.
— Така, ясно. Как мога да я намеря?
— Знам само телефона на свръзката. Но чрез нея няма да можеш да стигнеш до Зоя. Има тройна система за защита…
— Откъде знаеш, че е точно тройна?
— Така ми каза самата Зоя.
— Колко често се срещате с нея?
— Само когато тя реши.
— А ако ти поискаш да се видиш с нея?
— Нищо няма да излезе.
— Каза, че има конспиративна система на три нива. Какво означава това?
— Убиец-организатор-бригадир.
— А след това чрез свръзката правите контакт със Зоя. Така ли?
— Да.
— Марта е убиецът, Люба организаторът. Нали така?
— Да.
— За колко убийци отговаряше Люба?
Никита наблегна на миналото време.
— Трима.
— А ти, доколкото разбирам, си бригадирът. За колко организатори отговаряш?
— За двама.
— Колко бригадири има вашата Зоя?
— Също двама.
— Ето, виждаш ли, а казваше, че нищо не знаеш.
Провървя му. Ако разбира се, можеше да се вярва на тази жена. Оказа се, че Анка е бригадир, следващото звено след нея е някоя си Зоя Кречет — жената в черно.
Предстоеше му дълъг и обстоятелствен разговор с Анка. Трябваше да измъкне от нея всичко, което знае или което предполага.
Като начало притисна сънната й артерия и я „приспа“. След това свали палтото й, завърза ръцете й на гърба с въже, сложи я да се седне в креслото и чак след това я свести.
На човек да му стане жал, като я гледа — главичката, която й удари в челото, не бе минала без последици. Точно между веждите й се беше образувала голяма цицина и се разрастваше все повече встрани, очите й бяха подпухнали, под тях имаше синини. Но Никита не я съжаляваше. Тази жена беше убийца. Преди е убивала със собствените си ръце, а сега с чужди. С лека ръка беше дала разпореждане за екзекуцията му. Само по някакво чудо се бе спасил. Спаси го чудото и любовта.
Цяла нощ я обработва — оказваше й психически натиск, провокираше я, хващаше се за думите й, уличаваше я в противоречие. В крайна сметка измъкна от нея всичко, което знае. Така стигна до заключението, че Зоя Кречет ръководи много силна организация, стабилна и добре осигурена и не са й нужни никакви протекции „от горе“.
Това не бе просто банда убийци, а мафия. Могъщ синдикат на смъртта. Нямаше да може да се справи сам с него.
Но той имаше съюзници. По-точно хора, които можеха да му станат такива. И ако получеше подкрепата им, можеше да разчита на успех.
А той трябваше да победи. Трябваше да измъкне Марта от ръцете на смъртта.
Пета глава
— Нещо не ни върви днес.
— Верно, не кълве нещо. Прибираме ли се?
— Абе рано е още.
— На това рано ли му викаш? Един през нощта е!
— Ами да тръгваме тогава. И без това няма какво да правим повече тук… Между другото, брат ми може вече да се е прибрал.
— Сева ли?
— Че кой друг.
— Ми той излежа ли си вече присъдата?
— Ами да. Точно седем години, от първия до последния ден.
Две млади момчета с дебели кожени якета от нискокачествена кожа и плетени шапки а ла спецназ стояха на една автобусна спирка с разочаровани физиономии. Беше около минус двадесет, духаше вятър, а наоколо цареше пълна тишина. Само „мъртъвците с косите“3 липсваха. Щеше да е още по-добре, ако се бяха появили и една-две надарени мадами. Но не идваше никой — нито едните, нито другите.
Автобусът беше минал преди малко и бе откарал шумната тълпа, изсипала се от дискотеката. Паша и Гена също бяха сред тях. Но поокъсняха — лепнаха се за някакви момичета, искаха да се приберат с тях, но онези ги отрязаха. Само си загубиха времето. И ето сега заради тях стояха на безлюдната спирка и умираха от студ. И не се знаеше ще дойде ли изобщо автобус.
До града можеха да стигнат и с такси. Рядко, но някоя кола все пак минаваше от време на време. Само дето джобовете им бяха празни. Имаха само дребни — за момичета. Не трябваше да ги харчат — днес можеше и да не кълве, но утре току-виж им провървяло. Освен това имаха и бутилка самогон. Предвиден също за случайни приятелки, разбира се, ако им се паднеха някои по-непретенциозни.