Затова засега трябваше да действа сам. Имаше възможност да намери Зоя чрез диспечерите. Но само ако всичко станеше бързо, още преди някой да успее да реагира… Шансовете за това бяха минимални, но си заслужаваше да опита.
Никита излезе да проучи нещата. Вече имаше един адрес.
Стройно симпатично момиче с късо манто от норка и момче с приятни черти, облечено в скъпо стилно палто, се качиха на четвъртия етаж и позвъниха на една тежка бронирана врата.
След около пет минути през скрития високоговорител се чу недоволен мъжки глас:
— Кого търсите?
— Никита.
— Вие кой сте?
— Приятел съм му от казармата.
— Никита го няма.
— Кога ще се върне?
— Ами честно казано, нямам представа.
— Как можем да го намерим?
— Уви, не знам.
Момчето и момичето се спогледаха. Бащата на Никита говореше доста убедително. А и самият Никита не бе никак глупав. Ако се беше скрил, скрил се е от всички, дори от родителите си.
Изглежда, тук нямаше да намерят нищо.
Но не бързаха да си тръгнат. Трябваше да получат колкото се може повече информация.
Момчето и момичето слязоха на долния етаж и позвъниха на първата врата, която видяха. След минута имаха възможността да разговарят с едно красиво девойче.
Момчето извади от джоба си червеното си удостоверение със златиста щампа и й го показа.
— Следовател от ГУВД7, старши лейтенант Бернарски. Бих искал да поговорим с вас…
— Да, разбира се…
Госпожицата ги пусна да влязат в апартамента.
Не научиха нищо съществено от нея. Освен едно — оказа се, че Никита има кола, която постоянно стои на платен паркинг.
Двама невзрачни на вид мъже, облечени в съвсем обикновени шушлякови якета, безпрепятствено влязоха във входа и се качиха на деветия етаж. Нямаше смисъл да звънят на вратата — вече им беше известно, че стопанката е изчезнала някъде.
Но все пак би трябвало да е оставила поне нещичко след себе си.
Вратата беше качествена, бронирана, но бравата не беше кой знае какво. След пет минути шперцът от специална сплав я счупи и те спокойно влязоха в апартамента.
Без да губят време, мъжете веднага се захванаха за работа. Бавно, сантиметър по сантиметър претърсиха цялото жилище. Интересуваше ги най-вече някакъв тефтер. Току-виж намерили адреса на килъра Марта.
Но не откриха никакъв тефтер. Затова пък вниманието им беше привлечено от персоналния компютър. Включиха го, но не успяха да го стартират. Имаше парола.
— Трябва да я налучкаме — каза единият.
— Ще пробвам.
Първият диспечер живееше близо до станцията на метрото „Битцевски парк“. Никита пристигна с ладата на Марта.
Той притежаваше бял нисан с десен волан, наследство от гангстерското му минало, но по ирония на съдбата го използваше рядко. Сега колата беше на паркинг близо до дома на родителите му. Можеше да отскочи за нея, но както обикновено, нямаше време за това. А и имаше друг транспорт подръка.
Спря пред стар пететажен блок. Пред входа имаше голяма замръзнала локва. А вътре беше студено, стените бяха надраскани с имена на различни рок групи. Качи се на третия етаж и се насочи към вратата вдясно.
Беше съвсем обикновена — дървена, облицована с евтина изкуствена кожа, с шпионка. Никита натисна звънеца и след малко чу отвътре:
— Кой е?
Той не знаеше кой ще му отговори — мъж или жена, и на каква възраст ще е. Трябваше да се ориентира по гласа и бързо да намери правилния отговор.
Гласът беше на стара жена. Той каза:
— От „Социални грижи“ съм.
— За пенсията ли?
— Да, да, за пенсията.
Пенсията за старците е нещо свято. Бе намерил правилния подход и вратата се отвори.
Точно както си мислеше: стара жена — дребно бабенце, безобидно като божа кравичка. Едва ли някой би я заподозрял в съдействие на някаква престъпна организация. Освен него.
— Здравейте, Мария Тимофеевна!
С широка усмивка, той я стисна за ръцете, ограничавайки движенията й. Току-виж, натиснала някой бутон.
— Аз не съм Мария Тимофеевна! — опули се насреща му учудено тя.
Но вече беше късно. Никита я подбутна леко навътре и с крак затръшна вратата след себе си. Секретната брава изщрака.