— Ягленчо! Братче мое единствено! — викнала тя и се изправила бледа на месечината.
— Рутвице! Сестрице! — викнал Ягленчо и полетял лек като нощна птица през папура, през водните лилии, през водораслите към островчето. Прегърнали се, целунали се, седнали на месечина пред черквицата. Поговорили си малко, но не могли всичко да си кажат. Ами сложили ръчица в ръчица и заспали.
XI
Така почнали да живеят те ден след ден на езерото. Щастлив бил Ягленчо, по-голямо щастие не му трябвало.
На езерото имало бистра вода и сладки малини. По ливадите денем имало цветя и пеперуди, а нощем падащи звезди и роса. В храстите имало славеи и гърлици.
Вечер Рутвица постилала на Ягленчо постеля от листа, а сутрин го къпела в езерото и му връзвала цървулките. Ягленчо си мислел, че не му трябва повече свят от този, обиколен с браздата.
Блазе му на Ягленчо, че е малък!
И на Рутвица й било добре, но тя си имала грижи — как ще отгледа Ягленчо, как ще го изхрани. Защото така е отредено, по-малкият да яде това, за което по-старият се е погрижил.
Така е по цял свят, така трябвало да бъде и на езерото.
Грижи мъчели Рутвица: „Утре е Петровден, ще се свършат ли малините, като мине Петровден? Ще изстине ли водицата и слънчицето, като дойде есента? Как ли ще презимуваме самички? Дали ще ни пропадне колибката в долината?“
Така се тревожела Рутвица, а където има тревоги, там най-лесно идва бедата.
Един ден тя си помислила: „Колко ще е хубаво да можем да си отидем отново в нашата колибка!“ В това време някой викнал из планината. Рутвица се огледала и видяла от другата страна на браздата да стои в гората най-младата вила.
По-хубава била в лицето от другите Поборнички и обичала да се гизди. Съгледала златния пояс на Рутвица и й се поревнал повече от всичко на света.
— Девойче сестрице, подхвърли ми пояса — вика вилата през браздата.
— Не мога, вило, поясът ми е от майка ми — отговаря Рутвица.
— Девойче сестрице, поясът не ти е от майка ти, ами е от княгинята, а княгинята отдавна е умряла. Подхвърли ми пояса — говорела вилата, която помнела княгинята.
— Не мога, вило, на мен поясът ми е от майка ми — пак рекла Рутвица.
— Девойче сестрице, ще изнеса и тебе, и брат ти в долината и нищо няма да ви се случи, подхвърли ми пояса — пак викала вилата.
Това било голяма съблазън за Рутвица, която толкова много искала да излезе от планината! Но все пак отговаря и пази майчиния спомен от алчността на вилата.
— Не мога, вило, поясът ми е от майка ми.
Тръгнала си вилата тъжна; на другия ден отново се върнала и отново зовяла:
— Подхвърли ми пояса, ще ви изнеса от планината.
— Не мога, вило, поясът ми е от майка ми — отговорила отново Рутвица, а на сърцето й било претежко.
Седем дни идвала така вилата, седем дни съблазнявала Рутвица. Съблазънта е по-лоша от най-тежката грижа и малката Рутвица пребледняла, толкова голямо било желанието й да слезе в долината. Но въпреки това не дала пояса.
Седем дена я приканвала вилата, седем дена Рутвица отговаряла:
— Не мога, вило, поясът ми е от майка ми.
Когато и на седмия ден отговорила така, вилата видяла, че няма да успее.
Махнала се от планината, седнала долу на последния камък, разплела си косите и заплакала от голямо желание да има златния пояс на княгинята.
XII
А в това време благородната и добра княгиня не била умряла, ами вече много години живеела в някаква далечна земя със сина си, князчето.
Княгинята никому не обаждала от какво високо коляно е, а синът й бил твърде малък, когато побягнали, та не си спомнял нищо.
И така в онази земя никой, дори самият княз, не знаел, че са от княжески род. Пък и по какво би могло да се разбере, че е княгиня, като нямала нито корона, нито златен пояс, а това, че била добра, тиха и благородна, не значело, че трябва непременно да е княгиня.
Княгинята живеела при някакъв добър стопанин и тъчала и предяла за домочадието му.
Така прехранвала себе си и сина си.
Князът бил израсъл голям и хубав момък, с изключителна сила и издръжливост, а княгинята го учила само на добро. Но едно било лошо — той бил твърде избухлив и суров по нрав. Хората го наричали „просяка Рельо3“, защото бил такъв як и суров и същевременно толкова беден.
Един ден Рельо окосил ливадата на стопанина и легнал по пладне на сянка под едно дърво да почива. Но нататък яздел някакъв господинчо и викнал на Рельо:
— Хей, момче! Стани и изтичай назад по пътя да ми намериш сребърната шпора. Паднала ми е някъде по пътя.
Като чул това Рельо, кипнала в него за зло княжеската кръв, избухливата му кръв, дето онзи му нарушава почивката, та го праща да му търси шпората.
3