— С това темпо ще останем тук до другата зима — с отвращение подметна единият от стражите.
Окървавените устни на Майлс се извиха в безумна усмивка.
— „След зимата на нашите раздори — извика той — настана над страната пищно лято под слънцето на тоя син на Йорк.“3
Бе научил наизуст тази древна пиеса преди много години, но живият ямб неудържимо го понесе напред. Гален, изглежда, не можеше да го спре по никакъв друг начин, освен да го пребие до безсъзнание. Майлс дори още не беше стигнал до края на първо действие, когато стражите го замъкнаха в асансьора, спуснаха се на долния етаж и грубо го блъснаха в килията.
Той продължи да рецитира, като крачеше от стена до стена, в подходящите моменти скачаше върху пейката и изпълняваше женските роли със съответен фалцет. И чак когато стигна до последното „Амин!“, задъхан се строполи на пода.
Капитан Галени, който през последния час седеше свит в ъгъла на пейката си и затискаше ушите си с длани, предпазливо повдигна глава и внимателно попита:
— Свърши ли?
Майлс се претърколи по гръб и впери празен поглед в лампата.
— Три пъти ура за образоваността… Лошо ми е.
— Не съм изненадан. — Самият Галени изглеждаше блед и все още трепереше от зашеметяването. — Какво беше това?
— Пиесата или наркотикът?
— Познах пиесата, благодаря. Наркотикът.
— Фаст-пента.
— Шегуваш се.
— Не се шегувам. Имам странни реакции към наркотици. Забранен ми е цял клас успокоителни средства. Очевидно е свързано с това.
— Какъв късмет!
„Започвам сериозно да се съмнявам, че има смисъл да го оставим жив…“
— Аз не мисля така — отнесено отвърна Майлс, скочи на крака, втурна се в банята, повърна и припадна.
Свести се от силния блясък на лампата, който пареше очите му, и заслони лицето си с длан. Някой — Галени? — го беше пренесъл на пейката. Капитанът спеше и гърдите му тежко се надигаха. До Майлс бе оставена чиния с отдавна изстинала храна. Трябваше да е късна нощ. Той неспокойно погледна храната, после я скри под пейката си, за да не я вижда. Болеше го цялото тяло и му се гадеше.
След закуска на следващата сутрин стражите дойдоха пак, но този път отведоха Галени. Капитанът излезе с мрачно презрително изражение. Откъм коридора се разнесоха яростни викове. Галени явно се опитваше да ги накара да го зашеметят — ужасен, но сигурен начин да избегне разпита. Ала не успя. Когато след няколко часа похитителите го върнаха в килията, той неудържимо се кикотеше.
През следващите шейсетина минути капитанът остана проснат на пейката си и от време на време избухваше в смях. Накрая заспа. Майлс рицарски устоя на изкушението да се възползва от състоянието му, за да му зададе няколко въпроса. Уви, инжектираните с фаст-пента си спомняха своите преживявания. Вече бе съвсем сигурен, че една от ключовите думи за Галени е „предателство“.
Когато най-после се върна в съзнание, комарецът изглеждаше ужасно зле. Последиците от наркотика бяха изключително неприятни — в това отношение реакцията на Майлс не правеше никакво изключение. Той съчувствено потръпна, когато Галени на свой ред посети банята.
Капитанът се върна и тежко седна на пейката си. Погледът му попадна върху студената му вечеря и той съмнително я побутна с показалец.
— Искаш ли я?
— Не, благодаря — отвърна Майлс.
— Мм. — Галени пъхна чинията под пейката и немощно се отпусна на мястото си.
— За какво те разпитваха?
— Този път най-вече за личния ми живот. — Комарецът сведе очи към чорапите си, които бяха започнали да се вкоравяват от мръсотия, но Майлс не бе убеден, че в момента капитанът вижда нещо. — Колкото и да е странно, изглежда, му е трудно да разбере какво му говоря. Явно искрено вярва, че откакто бях на четиринайсет, нищо не се е променило и че трябва само да ми свирне, за да ме накара да го следвам по петите. Сякаш целият ми съзнателен живот няма никакво значение. Сякаш съм облякъл тази униформа на шега, от отчаяние или объркване — всичко друго, но не и в резултат на дълбоко осмислено, принципно решение.