– Звучи нелепо. Ти смяташ, разбира се, че звучи нелепо – прошепва тя.
Момичето в другия край не успява да отговори с равен глас:
– Разказвала ли съм ти защо се занимавам с това, Брит-Мари? Не знам дали знаеш, но ако човек работи в Агенцията по заетостта, се налага да понася страшно много шит. Хората наистина могат да бъдат невероятно зли. И като казвам „шит“, Брит-Мари, трябва да знаеш, че говоря буквално. Веднъж един човек ми прати пощенски плик, в който имаше лайно.
– Залезът на боговете! – възкликва Брит-Мари толкова рязко, че започва да кашля.
– Все едно аз съм виновна, че има финансова криза – казва момичето.
Брит-Мари дълго време мълчи, размишлявайки над казаното.
– Брит-Мари? – пита момичето накрая, за да провери дали тя още е там.
Брит-Мари прочиства гърло.
– Мога ли да попитам как, за Бога, са го пъхнали в плик?
– Лайното? – пита момичето.
Брит-Мари кима уверено.
– Ха. Ха. Разбира се, според теб въпросът е глупав, така мислиш, разбира се. Но всъщност смятам, че едва ли е лесно човек да се прицели толкова точно.
Момичето се смее високо в продължение на няколко минути. Брит-Мари се радва, че е пресипнала, защото си мисли, че така момичето може би не чува, че тя също се смее. Може и да не е космосът, може би не, но чувството все пак я повдига леко от стола.
– Знаеш ли защо се занимавам с това, Брит-Мари? – пита отново момичето.
– Не – отговаря Брит-Мари.
– Майка ми цял живот работеше в Социалната служба. Винаги казваше, че насред целия шит, насред всичко най-лошо, все се намира някоя хубава, слънчева история. И тогава всичко останало си струва.
Момичето мълчи дълго, дълго, дълго. После думите ѝ идват с усмивка от другия край на линията.
– Ти си моята слънчева история, Брит-Мари.
Брит-Мари преглъща.
– Не е уместно да се говори по телефона посред нощ. Ще те помоля да се чуем отново утре.
– Лека нощ, Брит-Мари – прошепва момичето.
– Лека нощ – прошепва Брит-Мари.
И двете затварят.
Брит-Мари седи на стола, свила шепи около телефона. Толкова много ѝ се иска плъхът да се появи, че когато на вратата се чука, първоначално си помисля, че това може би е той. После, естествено, се опомня и осъзнава, че плъховете не могат да чукат, защото нямат кокалчета на пръстите. Или поне тя си представя, че нямат.
– Има ли някого вкъщи? – пита Сами откъм вратата.
Брит-Мари слиза от стола.
– Случило ли се е нещо? Някой да не е претърпял злополука?
Сами стои облегнат на рамката.
– Не. Защо питаш?
– Нощно време е, Сами. Човек не обикаля по домовете на хората посред нощ, без предупреждение, като някакъв продавач на прахосмукачки или нещо такова, освен ако не се е случило нещо.
– Ти тук ли живееш? – засмива се Сами.
– Определено разбираш какво имам предвид – прошепва тя.
Той тръсва глава.
– Чил[25], Брит-Мари. Минавах оттук и видях, че свети. Реших да проверя дали не искаш някоя цигара. Или питие.
Сами се смее за нейна сметка. Брит-Мари изобщо не оценява това.
– Определено не – изсумтява тя.
– О’кей. Кул[26] – смее се той.
Тя приглажда полата си.
– Но ако вместо това си съгласен на „Сникърс“, можеш да влезеш.
Двамата сядат в кухнята. Гледат звездите през най-чистия прозорец в цял Борг и ядат „Сникърс“ в чиния.
– Днеска беше найс[27] – казва Сами.
– Да. Беше... найс – съгласява се Брит-Мари.
Иска да му каже, че утре трябва да напусне Борг и да се прибере у дома. Така и не разбира дали той се досеща за това, защото преди да успее да си отвори устата, Сами казва:
– Трябва да отида до града. Да помогна на един приятел.
– През нощта? Какъв приятел? – пита Брит-Мари.
– Магнус. Има проблеми с няколко момчета там. Дължи им пари, знаеш. Трябва да му помогна – казва Сами.
Брит-Мари го зяпва. Той кима. Усмихва се със самоирония.
– Знам какво си мислиш. Но това е Борг. Тук си прощаваме. Нямаме друг избор. Ако не го правехме, нямаше да ни останат приятели, на които да се ядосваме.
Брит-Мари се изправя. Взима внимателно чинията му. Колебае се дълго, но накрая нежно слага превързаната си ръка върху неговата.
– Не е нужно винаги да се намесваш, Сами – прошепва тя.