Когато Брит-Мари тръгва за тренировката по футбол, Свен се изправя и хваща полицейската си шапка, но не казва нищо, затова тя ускорява ход, преди да е сварил да го направи.
Майката на Бен стои пред вратата. Облечена е с болничната си униформа и държи нещо в ръце. Гледа решително.
– Здравей, Брит-Мари. Не сме се запознавали, но аз съм майката на Б...
– Знам коя сте – информира Брит-Мари предпазливо, все едно се подготвя отново да бъде опръскана с кал от някой камион.
– Исках само да ти благодаря за, ами, че забелязваш Бен. Малко възрастни го правят – казва майката на Бен бързо и ѝ подава нещото, което държи в ръце.
Бутилка „Факсин“. Брит-Мари остава без думи. Майката на Бен се прокашля неловко.
– Надявам се не ти се струва глупаво, Бен попита Омар какво харесваш и Омар каза, че харесваш това. Взех го много евтино, само за сто крони, Омар ни направи отстъпка за приятели, така че... да, с Бен искахме да ти благодарим. За всичко.
Брит-Мари хваща бутилката така, сякаш я е страх да не я изпусне. Майката на Бен прави крачка назад, но се спира и възкликва:
– Брит-Мари, искаме да знаеш, че има и друг Борг, освен този, в който няколко мъже седят в пицарията и пият по цял ден. Тук живеем и други хора. Такива, които не сме се предали.
Главата на Брит-Мари се премества бавно нагоре и надолу. Майката на Бен се обръща преди кимването да е приключило, сяда в една малка кола и потегля. Бен се затичва след топката. Така започва тренировката. Брит-Мари изрежда имена и ги отмята в списъка си, а децата правят идиота, защото упражнението е записано в списъка точно след „Проверка на присъстващите“. Децата почти не се оплакват. Единствено Вега надава глас след известно време и пита дали не са тичали достатъчно, а Брит-Мари признава, че определено е така, при което Вега веднага се ядосва и виква, че отборът никога няма да задобрее, ако треньорът им само ги глези!
Децата не можеш да ги разбереш, това е напълно очевидно. Затова Брит-Мари записва в списъка си, че трябва да тичат още, и те го правят. После се събират около Брит-Мари и явно очакват тя да каже нещо, така че тя отива и пита Сами, който седи на капака на черната си кола, какво би могло да бъде това нещо.
– Ами, сещаш се. Потичаха, сега искат да играят. Просто дръпни един пеп ток[17] и им дай топката.
– Пеп ток? – повтаря Брит-Мари.
– Нещо окуражително – пояснява Сами.
Брит-Мари се замисля, обръща се към децата и казва колкото се може по-окуражаващо:
– Опитайте да не се изцапате.
Сами се засмива. Децата я гледат неразбиращо. После почват да играят „на две врати“, както сами се изразяват. Това кара Брит-Мари да попита Сами колко врати има обикновено във футбола. Той отговаря „две“. Брит-Мари така и не получава добро обяснение на въпроса защо тогава не се казва просто „игра на врата“.
Падан застава на една от вратите и допуска повече голове от всички останали. Седем или осем поред. При всеки гол лицето му цялото става виолетово и той започва да крещи: „Хайде! СЕГА ГИ ОБРЪЩАМЕ!“. Сами се смее всеки път. Това изнервя Брит-Мари и тя пита:
– Той защо се държи така?
– Израснал е с баща, който вика за „Ливърпул“ – казва Сами, все едно това е отговор.
После взима две греди от багажника на колата, дава едната на Брит-Мари и казва:
– Ако баща ти е фен на „Ливърпул“, винаги вярваш, че можеш да обърнеш всеки мач. Сещаш се! Заради финала на Шампионската лига.
Брит-Мари отпива от гредата си. Право от кенчето. Вече определено е отвъд всякаква чест и почтеност. Затова си мисли, че спокойно може да каже какво чувства в момента:
– В никакъв случай не искам да звуча недружелюбно, Сами, понеже имаш много добре подредена кутия за прибори. Но като цяло намирам кажи-речи всичко, което казваш, за съвършено неразбираемо!
Сами прихва. Пие от гредата. Казва:
– Не си единствена, Брит-Мари. Не си единствена.
После ѝ разказва за футболен мач, игран преди почти десет години, когато Вега и Омар едва били отвикнали да носят пелени, но въпреки това седели със Сами и Психо в пицарията. „Ливърпул“ и „Милан“ се срещнали на финала на Шампионската лига. Брит-Мари пита дали това е някакво състезание, а Сами отговаря, че е купа. Брит-Мари пита какво е купа, а Сами отговаря, че е един вид състезание, при което Брит-Мари отбелязва, че е можел да каже така в самото начало, вместо да се прави на интересен.
След това Сами си поема много дълбока глътка въздух, но в никакъв случай въздишка. После разказва как „Милан“ водели с три на нула на почивката и как никой отбор в никое състезание, поне откакто Сами гледал футбол, никога не е бил така категорично надигран и толкова бързо отписан, колкото „Ливърпул“ в онзи мач. Но в съблекалнята един от играчите се изправил и се развикал на останалите като побъркан, с почервеняло лице и почервеняло сърце, понеже отказвал да живее в свят, където не всеки мач може да се обърне. През второто полувреме вкарал за един на три, размахал ръце като обладан и полетял по терена. А когато резултатът станал два на три, полетял в небето. Защото той и всички останали видели, че отборът му е като лавина и няма да може да бъде спрян. Нито стени, нито ровове, нито десет хиляди диви коня биха могли да предотвратят обрата.