Когато той свърши, когато пластеният пудинг беше почти изяден и южното вино остана на дъното, изправи се бавно и с леко покашляне господин Жан-Жак Хофстеде; всички възкликнаха: „А-al“, децата на долния край направо аплодираха от радост.
— Да, excusez[26]! Не можех да остана равнодушен — рече той, като докосна леко острия си нос и извади един лист от джоба на жакета си. В залата настъпи дълбока тишина.
Листът, който държеше в ръцете си, беше гиздаво нашарен; от един овал, образуван на външната страна от алени цветя и множество златни заврънкулки, той прочете думите:
„По случай дружеското участие в радостното тържествено освещаване на новопридобития дом със семейство Буденброкови. Октомври 1835 г.“
После обърна листа и зачете с малко треперещ глас:
Той се поклони, разнесоха се единодушни, възторжени ръкопляскания.
— Charmant, Хофстеде! — извика старият Буденброк. — За твое здраве! Да, безкрайно мило!
А когато консулшата дигна чашата си към поета, нежното й лице се покри с едва доловима руменина, защото тя беше забелязала учтивия лек поклон, който той бе направил към нея при думите „прекрасната Венера“…
ГЛАВА СЕДМА
Всеобщото веселие беше достигнало вече връхната си точка и господин Кьопен почувствува неотменна нужда да поразкопчее жилетката си; обаче за жалост не можеше да стори това, тъй като дори старите господа не си позволиха подобно нещо. Лебрехт Крьогер седеше все тъй изправен на мястото си, както в началото на гощавката, пастор Вундерлих беше още с бяло лице и изискан в обноските си; наистина старият Буденброк беше се пооблегнал назад, но пазеше най-голямо приличие и само Юстус Крьогер беше очевидно малко пиян.
Где беше доктор Грабо? Консулшата незабелязано стана и излезе, тъй като на долния край местата на мамзел Юнгман, доктор Грабо и Кристиан бяха празни, а от колонната зала като че се носеше потиснат хленч. Тя бързо напусна стаята подир прислужницата, която бе сервирала масло, сирене и плодове; действително там, в полумрака, на кръглата мека пейка, която обикаляше средната колона, седеше, лежеше или беше се свил малкият Кристиан, като охкаше тихо и сърцераздирателно.
— Ах, господи, мадам — каза Ида, застанала с доктора до него, — на малкия Кристиан е много лошо.
— Гади ми се, мамо, дяволски ми се гади! — заскимтя Кристиан и кръглите му, хлътнали очи над прекалено големия нос се въртяха неспокойно.
Дамата „дяволски“ беше му се изплъзнала само от много голямо отчаяние, но въпреки това консулшата каза:
— Ако употребяваш такива думи, добрият дядо господ ще те накаже с още по-силно гадене!
Доктор Грабо провери пулса; добродушното му лице като че беше станало още по-продълговато и по-кротко.
— Леко смущение в храносмилането... нищо опасно, госпожо консулша! — успокои я той и после продължи, с бавния си, педантичен професионален тон: — Най-добре би било да го сложат на легло... да вземе малко детски прах, може също чашка чай от лайка за изпотяване... И строга диета, госпожо консулша! Както казах, строга диета: малко гълъбово месо, малко бял хляб...
— Не искам гълъбово месо! — извика Кристиан извън себе си. — Няма ни-ко-га вече да ям! Гади ми се, дяволски ми се гади!