„Бих могъл да приведа много примери — пишеше на друго място, — ако бих бил склонен да разкрия страстите си, обаче... “ Ех, консулът прескочи тия неща и започна да чете тук-там по няколко реда от времето на женитбата и първото си бащинство. Тази женитба — ако трябваше да признае честно — не беше точно от ония, които биват наричани брак по любов. Баща му го беше потупал по рамото и обърнал вниманието му върху дъщерята на богатия Крьогер, която щеше да привнесе внушителна зестра във фирмата; той беше се съгласил на драго сърце и отсетне уважаваше и обичаше съпругата си като отредена му от бога спътница, в живота...
Не беше по-друг и случаят с втората женитба на баща му.
тананикаше той тихо в спалнята. Жалко, че баща му не обладаваше по-голям усет за всички тия стари записки и книжа. Беше стъпил с двата си крака в настоящето и не се занимаваше много с миналото на семейството, макар че по-рано все пак беше добавил с донякъде разкрасения си почерк две-три бележки, и то предимно за първия си брак..
Консулът отвори листовете, които бяха по-дебели и по-грапави, не като пришитите от него самия, и бяха започнали вече да жълтеят... Да, Йохан Буденброк сигурно е обичал трогателно тая първа съпруга, дъщеря на бременски търговец, и изглеждаше, че най-хубава в живота му е била тази една кратка година, прекарана редом с нея. „L’année la plus heureuse de ma vie“[37] — пишеше там подчертано c накъдрена линия въпреки опасността, че мадам Антоанета можеше да го прочете...
Но после беше се родил Готхолд и детето бе съсипало Йозефина. По тоя въпрос върху грапавата хартия бяха нанесени чудновати бележки. Изглеждаше, че Йохан Буденброк е мразил искрено и горчиво това ново същество още от оня миг, когато първите му волни движения причинили ужасни болки на майката, докато най-сетне излязло живо и здраво на бял свят, а Йозефина починала с потънало във възглавката безкръвно лице; и той не простил никога на тоя безскрупулен натрапник, който растял як и безгрижен, за майцеубийството... Консулът не можеше да проумее това. „Тя е умряла — помисли си той, — когато изпълнявала възвишения дълг на жената, и аз бих пренесъл нежно любовта си към кея върху това същество, на което тя е дарила живот и ми го е оставила на раздяла... “ Обаче той, бащата, не беше виждал в лицето на първородния син никога нищо друго освен нечестив разрушител на неговото щастие. После, по-късно, бе се венчал с Антоанета Дюшан, дъщеря на богато и много видно хамбургско семейство, и двамата бяха живели почтително и внимателно един до друг...
Консулът продължи да прелиства тетрадката. Прочете най-накрая кратките истории на собствените си деца — кога Том боледувал от брусница и Антония от жълтеница, а Кристиан оздравял от лещенка; прочете за разните пътувания до Париж, Швейцария и Мариенбад, които беше предприемал заедно с жена си, и се върна назад до пергаментовите, нацепени, прошарени с жълти петна листове, изписани с бледосиво мастило и много заврънкулки от стария Йохан Буденброк, баща на баща му. Тези записки започваха с разтегнато родословие, което гонеше главната линия. Как в края на шестнайсети век в Пархим живял някой си Буденброк, най-старият от известните досега, и неговият син станал общински съветник в Грабау. Как друг Буденброк, по занятие шивач, женен в Росток, „имал много пари“ — това беше подчертано — и създал необикновено количество деца, живи и мъртви, както дойдело... Как трети, вече на име Йохан, се установил като търговец в Росток и как в края на краищата, след някоя и друга година, дядото на консула дошъл тук и основал житарската фирма. За тоя прародител бяха известни всички дати: беше означено течно кога имал обикновена треска с изрив по кожата и кога истинска едра шарка; кога паднал от третия одър върху сушилнята и останал жив, макар че по пътя му имало безброй греди, и кога заболял от треска-огненица с буйствуване — всичко беше грижливо отбелязано. Той същият беше добавил към бележките тук-там по някое добро напътствие за потомците си, между които, изрисувано прилежно с високи готически букви и заградено в рамка, изпъкваше изречението: „Сине, върши радо работите си през деня, но върши само такива, че да можем да спим спокойно през нощта.“ После беше посочено подробно, че старата библия, печатана във Витенберг, е негова собствена и че трябва да мине у първородния му син и после у неговия първороден син...