Що се отнасяше лично до господин Брехт, той приличаше напълно на Йозеф, защото кривият му нос се спускаше ниско над черните и посивели мустаци също като човката на папагала. Но лошото, дори ужасното в него беше това, че се нервираше и сам не можеше да понася болките, които професията му го принуждаваше да причинява.
— Трябва да пристъпим към изваждане, госпожице! — казваше той на Ида Юнгман и пребледняваше.
После Хано, облян в лека, студена пот, със силно разширени очи, неспособен да протестира, неспособен да побегне, в особено душевно състояние, което не се различаваше по нищо от онова на престъпник пред ешафода, виждаше господин Брехт;да се приближава към него с клещи в ръката и забелязваше, че по голото чело на зъболекаря блестяха ситни капчици пот и че устата му също беше разкривена, от страх. И когато тази отвратителна работа свършеше, когато Хано, бледен, разтреперан, с насълзени очи и обезобразено лице, плюеше кръв в синьото легенче отстрани, господин Брехт трябваше за миг да седне някъде, да изтрие челото си и да пие малко вода.
Уверяваха малкия Йохан, че този човек му правел голямо добро и го предпазвал от много и още по-големи болки, но когато Хано сравняваше мъката, причинявана му от господин Брехт, с положителната и осезателна полза, която му дължеше, то първата натежаваше толкова, че той не можеше да не причисли всички тия посещения на „Мюленщрасе“ към най-страшните от всички безполезни терзания. С оглед към мъдреците, които щяха да се обадят един ден, трябваше да бъдат извадени четири бели, хубави, още съвършено здрави, току-що поникнали зъба; и тъй като не искаха да пресилят детето, тази работа продължи цял месец. Какво време? Това проточено изтезание, в което страхът от предстоящото започваше отново още докато траеше слабостта от преодоляното, му се отрази зле. След като му извадиха последния зъб, Хано лежа една седмица болен, и то просто от изтощение.
Тези зъбни страдания повлияха не само на душевното му настроение, но и върху функциите на отделни органи. Затрудненията при дъвчене довеждаха непрекъснато до смущения на храносмилането, дори до пристъпи от стомашна треска, а тези стомашни разстройства бяха свързани с краткотрайни пристъпи на ускорен или забавен, неправилен пулс и замайвания. На всичко отгоре продължаваше неотслабнало, дори усилено онова странно страдание, което доктор Грабо наричаше pavor nocturnus[92]. Не минаваше нощ малкият Йохан да не скочи един-два пъти и с кършене на ръцете, с всички признаци на непоносим страх да вика за помощ или милост, като че ли гореше, като че ли го душеха, като че ли ставаше нещо неизказано страховито... На сутринта не помнеше нищо. Доктор Грабо се мъчеше да лекува това страдание с по две-три глътки сок от черни боровинки вечер преди лягане, но това не помогна абсолютно нищо.
Задръжките, на които беше подхвърлен организмът на Хано, и болките, които понасяше, разбудиха в него онова сериозно чувство на предивременна опитност, която наричаме ранозрелост, и макар че това чувство не се проявяваше често и настойчиво — сякаш го сподавяше доброто му възпитание, — то все пак се разкриваше навремени под формата на тъжно превъзходство.
— Как си, Хано? — ще го попита някой от роднините му, баба му или дамите Буденброк от „Брайтещрасе“.
Единствен отговор беше едно леко, примирено свиване на устата, едно трепване на раменете му, покрити от синята моряшка яка.
— Обичаш ли училището?
— Не — отговаряше Хано спокойно и откровено, защото пред вид наличността на други, по-сериозни неща смяташе, че не си заслужава труда да лъже в подобни случаи.
— Не? О! Но все пак трябва да се учи: писане смятане, четене.
— И тъй нататък — казваше малкият Йохан.
Не, той не обичаше старото училище, това бивше манастирско училище с галерии около двора и готически-сводести класни стаи. Отсъствията поради неразположение и пълното невнимание, когато мислите му се занимаваха с някоя хармонична връзка или с още неразгаданите чудеса на някоя музикална пиеса, чута от майка му или от господин Пфюл, не можеха да ускорят напредъка му в науките, а учителите и семинаристите, които му преподаваха в тия долни класове и чието подчинено обществено положение, духовна свитост и телесна неугледност той чувствуваше, редом със страха от наказание му вдъхваха и тайно презрение. Господин Титге, учителят по смятане, дребно старче в омазан черен сюртук, който служеше в това заведение още от времето на покойния Марцелус Щенгел и чиито кривогледи очи бяха обърнати по един невъзможен начин към него самия, което той се мъчеше да коригира с очила, кръгли и дебели като корабни люкове — този господин Титге напомняше всеки учебен час на малкия Йохан колко прилежен и даровит бил винаги баща му в смятането... Силни пристъпи на кашлица заставяха постоянно господин Титге да покрива пода край катедрата с храчките си.