Отношението на Хано към малките му другари беше, общо взето, от съвсем хладно и външно естество, овързваше го здрава връзка — и то още от първите ученически дни — само с едного от тях, с едно дете от благороден произход, но с напълно запусната външност: граф Мьолн, чието собствено име беше Кай.
Това момче приличаше по телосложение на Хано, но не беше облечено като него в датско моряшко костюмче, а в бедняшки дрешки с неопределен цвят, по които тук-там липсваше копче, и на седалището имаше голяма кръпка. Ръцете му, подали се из прекалено късите ръкави, изглеждаха импрегнирани с прах и пръст и имаха неизменно светлосив цвят, но бяха тесни и извънредно изящно изваяни, с дълги пръсти и дълги, заострени към върха нокти. На тия ръце отговаряше главата, която — занемарена, невчесана и не много чиста — носеше по природа всички белези на една чиста и благородна раса. Набърже разделените по средата червеникавожълти коси бяха отметнати над алабастрово бялото чело, под което святкаха светлосини, дълбоки и в същото време проницателни очи. Скулите бяха поизпъкнали, а носът — с нежни ноздри и тесен, съвсем леко извит гръб — също като устата с малко повдигната горна устна носеше още отсега характерен отпечатък.
Хано Буденброк беше виждал два-три пъти, съвсем бегло, малкия граф още преди да тръгне на училище— на разходки, които правеше с Ида на север отвъд Крепостната порта. Именно там, далеко извън града, близо до първото село, имаше един малък чифлик, нищожно, почти лишено от всякаква стойност имение без име. Надникнеше ли се в него, виждаше се едно бунище, известен брой кокошки, една кучешка колиба и една сиромашка сграда, по-скоро хижа, с червен покрив, стряхата на който се спускаше ниско над земята. Това беше господарската къща и там живееше бащата на Кай, Еберхард граф Мьолн.
Той беше чудак, когото хората рядко виждаха й който обитаваше съвсем уединено малкия си чифлик, гдето развъждаше кокошки и кучета и садеше зеленчук; едър човек в чизми с обърнати горе кончови, със зелена шаячна полушубка, гола глава, огромна заострена посивяла брада като у Рюбецал[93], камшик за езда в ръката — макар че не притежаваше кон — и монокъл под бухлатата вежда на едното око. Освен него и сина му нашир и надлъж в страната нямаше втори граф Мьолн. Отделните издънки на някога богатия, могъщ и горд род лека-полека бяха изсъхнали, измрели и изгнили; още беше жива само една леля на малкия Кай, но баща му не си пишеше с нея, Тя съчиняваше романи и ги печаташе под един авантюристичен псевдоним в разни семейни списания. Що се отнасяше до граф Еберхард, мнозина си спомняха, че той — за да се предпази от всякакви безпокойства под формата на запитвания, предложения в просия — в течение на доста дълго време след настаняването си в това имение пред Крепостната порта държа закачена на ниската пътна врата табелка със следния надпис: „Тук живее сам-самичък граф Мьолн. Не се нуждае от нищо, не купува нищо и няма нищо за подаряване.“ След като табелката постигна целта си и никой вече не му досаждаше, той я махна.
Малкият Кай беше отраснал тук, сред кокошките и кучетата, като диво зверче, без майка, понеже графинята беше умряла при раждането му и домакинството водеше някаква възрастна жена, и тук — отдалеко и с голяма боязън — бе го видял Хано Буденброк как скачаше като питомно зайче между зелките, боричкаше се с млади кучета и плашеше кокошките, като се премяташе презглава.
Откри го отново в училищната стая и продължаваше изпърво да се плаши от запуснатата външност на малкия граф. Но не мина дълго време и някакъв сигурен инстинкт му позволи да прозре какво се крие зад тая неугледност, зад това бяло чело, тая тясна уста и продълговатите светлосини очи, които гледаха с някаква гневна почуда, и скоро го изпълни всецяло една голяма симпатия към тоя другар, единствен между всички останали. Все пак той беше по начало тъй сдържан в чувствата си, че не би се осмелил да потърси дружбата му, и ако не беше безогледната инициатива на малкия Кай, двамата сигурно щяха да си останат чужди. Нещо повече: страстното темпо, с което Кай се доближи до него, отначало дори изплаши малкия Йохан. Това малко, запуснато момче се устреми с такава жар, с такова бурно, агресивно мъжество към благосклонността на кроткия, елегантно облечен Хано, че последният не можеше да противостои. Наистина той не беше в състояние да му помага в уроците, защото и за неговия необуздан и волен дух умножението беше също така нещо отвратително, както за мечтателно-разсеяния дух на малкия Буденброк, но той му подари всичко, каквото притежаваше: стъклени топчета, дървени обръчи и дори един малък разкривен тенекиен пищов — най-ценното си достояние. Хванати ръка за ръка, през междучасията той му разказваше за своя дом, за младите кучета и кокошки, а по пладне го изпращаше колкото му бе възможно по-далеко, макар че Ида Юнгман с пакет сандвичи в ръка редовно чакаше своя питомец пред училищната порта, за да го поразходи. При един такъв случай той узна, че на малкия Буденброк, у дома казват Хано, и веднага обсеби това галено име, за да не нарича никога вече приятеля си другояче.