— Ах, не, Ханохен. Лежи само мирно по гръб! Но виждаш ли, кой ти направи няколко пъти знак? И кой не послуша? Момченцето.
— Да, да. Дано пък премине. Кога ще донесат нещата?
— Утре заран, момченцето ми.
— Ама да ги наредят тука, та веднага да ми бъдат под ръка!
— Добре, Ханохен, добре. Но хайде да спиш вече!
Тя го целуна, угаси светлината и излезе.
Той остана сам. И докато, легнал мирно по гръб, изпитваше благотворното действие на содата, пред затворените му очи пламна отново блясъкът на залата с подаръците. Той видя театъра си, хармониума, митологията и чу негде в далечината песента на момчетата-хористи „Ликувай, Ерусалиме!“ Всичко блещукаше. В главата му жужеше смътна треска, а сърцето му, поугнетено и притиснато от разбунения стомах, биеше бавно, силно и неправилно. Той лежа дълго в това състояние на неразположение, възбуда, стягане, умора и щастие, без да може да заспи.
Утре беше редът на третата коледна вечер с подаръци у Тереза Вайхброт и той се радваше така, като че ли там го чакаше някаква малка смешна игра. Миналата година Тереза Вайхброт беше закрила окончателно пансиона, тъй.че сега двете сестри обитаваха сами малката къща на „Мюленбринк“ — мадам Кетелсен горния етаж, а тя самата партера. Тя бе взела това решение, защото страданията, причинявани й от уродливото крехко телце, с течение на годините бяха се засилили и Зеземи Вайхброт, в цялата си кротост и християнска готовност, прие, че,й предстои да напусне тоя свят. Ето защо от няколко години насам тя всеки път смяташе, че тази Коледа е последна за нея, и се мъчеше да придаде на тържествената вечер в тия малки, ужасно затоплени стаи толкова блясък, колкото позволяваха нейните слаби сили. Понеже не беше в състояние да купи много нещо, тя всяка година подаряваше част от скромното си имущество и струпваше под елхата всичко, от което можеше да се лиши: порцеланови фигурки, тежестта за притискане на писма, платнени игленици, стъклени вази и отломки от библиотеката си, тоест — стари книги в смешни формати и подвързии като например: „Тайният дневник на един наблюдател на своето Аз“, „Алемански стихотворения“ от Хебел, „Параболи“ от Крумахер... Хано притежаваше вече от нея едно издание на „Pensées" de Blaise Pascal[96], което беше толкова мъничко, че не можеше да се чете без увеличително стъкло.
„Владишко“имаше в непреодолимо количество, а кафявите козунаци на Зеземи, подправени с ингвер, бяха страшно вкусни. Но поради страстната припряност, с която госпожица'Вайхброт провеждаше всеки път отпразнуването на последната си Коледа, тази вечер не минаваше никога без някоя изненада, някаква беда, някаква дребна катастрофа, която разсмиваше гостите и повишаваше още повече безмълвната страстност на домакинята. Обръщаше се някоя кана с „владишко“ и червената, сладка, ухаеща течност заливаше всичко... Или точно в мига, когато влизаха тържествено в стаята с подаръците, украсената елха падаше от дървената си кръстачка... Вече заспивайки, Хано видя ясно пред очите си миналогодишната злополука, станала непосредствено преди раздаване на подаръците; Тереза Вайхброт чете така натъртено коледния откъс от библията, че всички гласни букви промениха местата си, а след това се откъсна от гостите си и отиде до вратата, за да държи оттам една кратка реч. Тя се изправи на прага, гърбава, невзрачна, положила старческите ръце върху детската си гръд; зелените копринени панделки на шапчицата, падаха върху крехките й рамене, а над главата й, над вратата, на един транспарант, увенчан с елхови гранки, светеха думите; „Слава на бога във висините!“ Зеземи заговори за божията благост, загатна, че празнува за последен път Коледа, й накрая подкани с думите на апостола всички да се веселят; цялото й дребничко тяло вземаше такова голямо участие в тая покана, че тя се разтрепера.
— Радвайте се! — каза та, като наведе глава настрана и силно я тръсна. — И пак ви казвам: радвайте се!
В тоя миг обаче целият транспарант над нея пламна с някакво пухтене, фучене и хрущене; мадмоазел Вайхброт нададе лек вик на уплаха, подскочи изведнъж с неподозирана и живописна пъргавина и така избягна дъжда от искри, който се изсипа над нея...
Хано си спомни за тоя скок на старата мома и няколко минути се смя дълбоко развълнуван, възбуден и нервно развеселен, с тих и потиснат смях във възглавницата си.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Госпожа Перманедер вървеше по „Брайтещрасе“ и бързаше много. В осанката й имаше нещо разпуснато, само раменете и главата й загатваха бегло за царственото достолепие, което инак осияваше снагата й по улиците. Уплашена, угнетена и крайно забързана, тя като че бе загребала само шепа от това достолепие — както разбит крал събира около себе си остатъка от войските, за да удари на бяг.