Този въпрос им отне доста дълго време, тъй като предложените от господин Гош 28 000 талера се струваха на сенатора извънредно малко, докато посредникът се кълнеше в пъкъла, че било истинска лудост, ако добави към тая сума дори един-единствен сребърен грош. Томас Буденброк заговори за централното разположение и необикновената големина на имота, обаче господин Гош му държа със съскащ, плътен и сдържано-гневен глас цяла реч за гибелния риск, който поемаше; изложението му беше тъй житейски убедително, че би могло да бъде наречено поема... Ха! Кога, кому и за колко ли би могъл да препродаде тая къща? Та колко пъти в смяната на вековете се търси такъв имот? Може ли неговият високоуважаем приятел и доброжелател да му обещае, че утре с влака от Бюхен ще пристигне някой индийски набаб и ще пожелае да се настани в къщата на Буденброкови? Той, Сигизмунд Гош, ще остане на сухо... да, ще остане на сухо с тоя имот и ще бъде тогава съсипан, окончателно разорен човек, който не ще има вече време отново да се изправи на нозе, защото часовникът му ще е спрял, гробът му ще бъде изкопан, да, изкопан... И понеже този израз му се понрави, той добави още нещо за призраци с тракащи кости и за буци пръст, които падали с глух тътен върху капака на ковчега.
Все пак сенаторът не се съгласи с него. Той заговори за прекрасната поделяемост на имота, подчерта отговорността, която носел спрямо брата и сестрата, и настоя за 30 000 талера, след което изслуша повторно, с някаква смесица от нервност и благосклонност, едно твърде остроумно възражение от стража на господин Гош. Това продължи около два часа, в течение на които господин Гош има възможност да разкрие напълно актьорското си изкуство. Той играеше сякаш двойна игра — играеше лицемерен злодей.
— Съгласете се, господин сенаторе, мой млади доброжелателю... 84 000 марки! Предлага ви ги един стар честен човек — каза той сладникаво, като наклони настрана главата си, разкриви опустошеното си от гримаси лице в усмивка на чистосърдечна наивност и протегна ръка, едра, бяла ръка с дълги и треперещи пръсти.
Но това беше лъжа и измама. Дори дете би могло да прозре лицемерната маска, под която зловещо се хилеше дълбокото мошеничество на тоя човек.
Най-сетне Томас Буденброк заяви, че моли да му се даде време да поразмисли и на всеки случай да поговори с брата и сестрата, преди да се съгласи на тия 28 000 талера — нещо, което едва ли би било възможно. След това пренесе разговора на неутрална почва — попита как вървят посредническите работи на господин Гош, какво е здравословното му състояние...
Господин Гош беше зле; той отби с красиво и широко движение на ръката предположението, че би могъл да бъде причислен към щастливите хора. Наближаваше тежката старческа възраст, дори беше дошла вече; както каза по-рано, гробът му беше изкопан. Вечер просто не можеше да поднесе чашата с грог към устата си, без да разлее половината от него — тъй силно караше дяволът ръката му да трепери! Не помагаха никакви проклятия. Волята не тържествуваше вече... Но както и да е! Зад него лежеше цял живот, при това не съвсем скъден живот. Той бе гледал с будни очи в живота. Край него бяха прошумели революции и войни и техните талази бяха минали и през неговото сърца... тъй да се рече. Ха, поврага, друго беше онова време, когато... през онова историческо заседание на градския съвет... той бе застанал редом с бащата на сенатора, консул Йохан Буденброк, и бе се опълчил срещу пристъпа на разярената тълпа! Най-страшната от всички страхотии... Не, животът не беше скъден... неговият вътрешен живот също не беше съвсем скъден! Поврага, той бе чувствувал сили в себе си; а каквато е силата, такъв е и идеалът, казва Фойербах. Пък и сега още, и сега... душата му не беше осиромашала, сърцето му бе останало младо, не бе преставало... не бе преставало никога да бъде способно на грандиозни преживелици, да обгръща жарко и всеотдайно неговите идеали... Той ще ги отнесе със себе си в гроба, разбира се! Та имаше ли на земята идеали, заслужаващи да бъдат постигнати и осъществени? Не! Никой не жадува за звездите, ала надеждата... о, надеждата — не сбъдновението, — надеждата беше най-прекрасното в живота! L’espérance toute trompeuse qu’elle est, sert au moins á nous mener á la fin de la vie par un chemin agréable[98]. Ла Рошфуко бе казал това и то беше хубаво, нали?... Да, неговият високоуважаем приятел и доброжелател нямаше нужда да знае подобни работи. Нямаше нужда да помни такива неща онзи, когото вълните на реалния живот са поели на високите си рамене, за да може щастието да облъхне челото му. От подобни неща се нуждае този, който мечтае самотен дълбоко някъде долу в мрака!...
98
(фр.) Колкото измамна и да е, надеждата поне ни отвежда по един приятен път до предела на живота