— Работя, татко. Отивам при Ида да й превеждам на глас.
— Как си? Какви уроци имаш?
Все още със спуснати мигли, но бързо и с явно усилие да даде коректен, ясен и спокоен отговор, Хано преглътна набърже и отвърна:
— Имаме да заучим един откъс от Непос[100], да препишем на чисто една търговска сметка, френска граматика, реките в Северна Америка, поправка на свободно съчинение по немски...
Той замълча и се чувствуваше нещастен, че накрая не беше казал „и“ и не беше понижил решително гласа си, защото сега нямаше какво повече да каже и целият отговор пак беше изречен несвързано и нерешително.
— Друго нищо — каза той, колкото можа твърдо, макар че не дигна очи от пада.
Но баща му като че не обърна внимание. Държеше свободната ръка на Хано в своите ръце и си играеше с нея, разсеян и очевадно без да беше чул нещо от казаното, опипваше несъзнателно и бавно нежните стави и мълчеше.
После изведнъж Хано долови над себе си нещо, което нямаше никаква връзка с разговора — един тих, плахо развълнуван и почти заклинателен глас, който той досега никога не беше чувал; и все пак този глас беше на баща му, който каза:
— Лейтенантът стои вече цели два часа при мама, Хано...
И виж ти, при тия думи малкият Хано дигна златистокестенявите си очи и ги спря големи, бистри и любвеобилни като никога досега върху бащиното лице, това лице със зачервени клепки под светлите вежди и бели, малко подпухнали бузи, встрани от които стърчаха коравите, дълги, засукани краища на мустаците. Един бог знае доколко детето проумя. Едно обаче беше положително и двамата го почувствуваха — в течение на тия секунди, докато погледите им потъваха един в друг, между тях изчезна всяка отчужденост и студенина, всяка принуда и всяко недоразумение; и Томас Буденброк тук — както навсякъде, гдето не се касаеше за енергия, способност, бистър поглед и бодрост, а за страх и страдание — можеше да бъде сигурен в доверието и предаността на своя син.
Но той не обърна внимание, възпротиви се да му обърне внимание. По-строго от всякога по-рано привлече сега Хано към предварителни практически упражнения за бъдещия му делови живот, изпитваше умствените му способности, ровеше се в него, за да открие несъмнени прояви на влечение към професията, която го очакваше, и избухваше в гняв при всеки признак на съпротива и умора. А беше така, понеже Томас Буденброк, вече на четиридесет и осем години, все повече и повече смяташе дните са преброени и мислеше, че смъртта му няма да се забави.
Здравословното му състояние беше се влошило. Липса на апетит и безсъние, замайвания и онези разтрисания, на които открай време беше подхвърлян, го принудиха на няколко пъти да се посъветва с доктор Лангхалс. Но не намери време да изпълни лекарските наставления. Силата на волята му, накърнена през годините на усърдно и неотстъпно бездействие, не стигаше дори за това. Той бе започнал да спи сутрин до твърде късно, макар че всяка вечер вземаше гневно решение да стане рано и преди чая да направи заповяданата му разходка. В действителност направи само два или три пъти... и така ставаше с всяка работа. Постоянното напрягане на волята без успех и без удовлетворение подкопаваше самоуважението му и го изпълваше с отчаяние. Нямаше никакво намерение да се откаже от упоителната наслада, която му доставяха малките люти руски цигари, свикнал от младини да ги пуши всеки ден в големи количества. Той заяви без всякакви заобикалки право в суетното лице на доктор Лангхалс:
— Вижте, докторе, ваш дълг е да ми забраните цигарите... ей богу, твърде лек и твърде приятен дълг! Но моя работа е дали ще се подчиня на тая забрана. Ще се убедите сам... Хм, трябва да работим двама за оправяне на здравето ми, но ролите са разпределени твърде несправедливо, моят дял в тая работа е прекалено голям. Не се смейте... не се шегувам! Човек е тъй ужасно сам... Ще пуша. Мога ли да ви предложа?
И той му поднесе тулската си цигарница.
Всички негови сили намаляваха; засилваше се единствено убеждението, че всичко това не може да продължи дълго и че кончината му е предстояща. Навестяваха го странни, тайнствени догадки и представи. Неведнъж на трапезата имаше чувството, че всъщност не седи вече заедно с домашните си, а се е откъснал в някаква забулена далечина и ги гледа оттам. „Ще умра“ — казваше си той, повикваше отново Хано при себе си и започваше да го увещава:
— Синко, възможно е да си отида по-рано, отколкото мислим. Тогава ти ще трябва да заемеш мястото ми... Аз също бях повикан рано на него... Разбери най-сетне, че твоето безразличие ме измъчва! Реши ли се вече? Твоето обикновено „Да... да...“ не е отговор. Питам те дали си се решил омело и радостно. Да не мислиш, че имаш достатъчно пари и няма нужда да работиш? Нямаш нищо, нямаш почти нищо, ще бъдеш предоставен изцяло на самия себе си. Ако искаш да живееш и дори да живееш хубаво, ще трябва да работиш... тежко, упорито, по-упорито дори от мене...